Исках да избягам от стаята. Вместо това си поех дълбоко дъх и се опитах да не издавам безпокойството си.
— Но това е абсурдно. Аз бях в Маями. Показах ви доказателство, че съм бил там.
— Знам. Знам също, че снимката беше леко замъглена и че мистър Олгър само си мисли, че вие сте човекът, когото е видял с Питърсън. И, разбира се, фактът, че ми се обадихте у дома, също показва вашето желание да съдействате на нашето разследване.
— Аз определено не съм човекът, когото търсите.
— Радвам се да чуя това, сър. Но след като мистър Олгър по-късно ни даде някаква причина да се усъмним във вашето твърдение за невинност, ние ви молим да дойдете и да вземете участие в разпознаването. Така веднъж завинаги ще приключим с цялата работа. И ако той не ви идентифицира като човека, когото е видял с Питърсън, никога вече няма да чуете за нас. Така че кога ще можете да се върнете тук?
Печели време, печели време.
— В понеделник — отговорих.
— Няма начин, мистър Алън — това е чак след една седмица.
— Както казах — имам уредени срещи из цялата страна през тази седмица…
— А аз водя разследване за убийство — разследване, в което вие сега сте фигура, представляваща значителен интерес за нас. Имам предвид, че ако Олгър беше ви идентифицирал със сигурност, аз още сега щях да имам заповед за арестуването ви. Но при дадените обстоятелства мога да ви дам четиридесет и осем часа от утре сутринта да се явите в кабинета ми. И ако не сте там в девет в четвъртък сутринта, тогава наистина ще издадем заповед за арестуването ви. Ясно ли е?
— Нещо последно — може би ще искате адвокатът ви да присъства на разпознаването. За всеки случай.
Той затвори. Аз рухнах назад в хотелското легло. Бях ужасен. После пак скочих, грабнах телефона, готов да поискам Услуги в Олд Гринич, Кънектикът, и да попитам за домашния номер на Едуард Питърсън на Шор роуд. Но после си помислих: ако Джери е накарал пионките си на два пъти да проникнат в къщата му, търсейки отчаяно някаква улика, то е твърде възможно да подслушва и телефона му. И тъй като ми оставаха само четиридесет и осем часа, аз имах право само на един изстрел, и то точен, така че…
Обадих се на Лизи. Щом вдигна, й казах:
— Лизи, изпаднал съм в страхотна беда…
— О, разбирам… — Звучеше много обезпокоена.
— Добре ли си?
— Ъъъ, разбира се. Но… точно сега не мога да разговарям.
— Какво имаш предвид с това не мога да разговарям? Това е криза…
— Имам предвид — прошепна тя, — че не мога да разговарям.
Стомахът ми се преобърна.
— О, Исусе… — промърморих.
— Трябва да затварям…
— Той е там, нали?
— Обади ми се утре.
— Джери е там, нали?
— Да.
— Страхотно.
— Вярвай ми — прошепна тя. И затвори.
6.
Бях на сутрешния самолет от Маями за Ню Йорк. Преди да се кача, изключих клетъчния си телефон. През следващите двадесет и четири часа имах нужда да бъда недостижим, непроследим.
На Ла Гуардия направих две резервации за връщане в Насау (през Маями) за същия следобед, после наех кола. В десет стигнах в Олд Гринич. Карайки по главната улица Саунд бийч авеню, аз сведох глава надолу, за всеки случай, да не би детектив Флин да е в града… или ако Майкъл Олгър, известният оберкелнер от Хайт Риджънси, случайно пресича главната улица.
Десет часът. Ако налудничавият план, който бях скалъпил, проработеше, в този момент Мег Питърсън трябваше да си е у дома. А ако тя не се хванеше на моята история, нямах друг избор, освен да бягам. Защото ако се появях на разпознаването, се насочвах право към затвора.
На Шор роуд завих надясно. На половината път покрай мен мина един форд Експлорър, подкарал към града. Трябваше ми само миг, за да осъзная какво става: зад волана на тази кола седеше Мег Питърсън. Аз скочих на спирачката, моментално завих обратно — но не и преди пред мен да се вмъкне един лексус. Шофьорът му беше мистър Бавен. Караше поне с десет мили по-малко от ограничението, а бясното свирене на клаксона ми го насърчи да кара още по-бавно. Пътят беше двулентов и движението от другата страна беше плътно, така че беше невъзможно да го изпреваря. Чак когато най-после стигнахме до Саунд бийч авеню, аз успях да натисна педала докрай и да изрева покрай този демон на скоростта. Погледнах го. Беше към седемдесет и пет годишен, наконтен, с комплект стикове за голф на задната седалка. Несъмнено пенсиониран адвокат — който в истински патрициански стил отговори на бясното ми преследване, като ми показа среден пръст.