— Мистър Макгуайър каза, че според банковите правила той не може да отрече или да потвърди съществуването на сметка или на сейф на името на съпруга ми… но че ако се появя в банката с цялата документация, за която споменахте, той ще може да ми помогне. Каза също, че сте почтен човек.
— Имам билети за Маями в един и трийсет — така че можем да успеем, ако…
— Откъде да знам, че не сте подкупил този Макгуайър да ми напълни главата с разни глупости за офшорна сметка, за да можете да ме примамите там.
— Няма откъде да знаете. Вие решавате.
Почти минута тя не каза нищо. После стана.
— Чакайте тук. След малко ще се върна.
Излезе от кафенето. Беше десет и четиридесет и седем. Бях изтощен, съсипан емоционално и ужасен. Умирах от глад и си поръчах огромна закуска. Две бъркани яйца, наденички, дреболии, препечени филийки. Но успях да сдъвча само една препечена филийка.
Единадесет и десет. Единадесет и осемнадесет. Единадесет и тридесет и една. Продължих да се взирам в часовника и започнах да се страхувам от най-лошото — че тя се е паникьосала, не е повярвала на историята ми и се е обадила на детектив Флин.
Единадесет и тридесет и осем. Вратата се отвори и Мег Питърсън се втурна вътре. Носеше малък сак.
— Най-добре да тръгваме, ако искаме да успеем за самолета — подкани ме задъхано тя.
Излязохме от кафенето и бързо тръгнахме към паркинга, където бях оставил наетата си кола. Когато се отправихме на юг по I-95, аз все си мислех, че съм преследван от един сребрист кътлас, но после го видях да изчезва сред колите и реших, че ме гони параноята.
— Трябва да се върна до утре на обяд, не по-късно — осведоми ме тя.
— Ще се върнете.
— Кога ще стигнем в Насау довечера?
— Малко преди шест, ако успеем да хванем връзката.
— Банката няма ли да е затворена?
— Ако Макгуайър знае, че пристигаме, мисля, че ще ни чака там.
Тя извади телефона от чантата си и натисна бутона за повторно избиране.
— Мисис Питърсън, хайде да изчакаме докато стигнем до телефонен автомат…
— Не се качвам на самолета, докато не съм сигурна, че той ще ни посрещне довечера.
— Вероятно ни подслушват…
— Те не са ЦРУ… Здравейте? Да, мистър Макгуайър, моля. Пак е мисис Питърсън… Здравейте, мистър Макгуайър. Мег Питърсън… Слушайте, мистър Алън и аз пристигаме в Насау довечера в шест. До утре ще трябва да се върна в Щатите, така че… Сигурен ли сте, че няма никакъв проблем?… Страхотно, добре, наистина съм ви благодарна за това… Ще се видим тогава.
Тя изключи телефона.
— Каза, че ще ни чака в банката към шест. Звучи ми като много услужлив човек.
— Аз съм добър клиент.
— Обзалагам се, че е така.
— Кой ще се грижи за децата ви? — попитах аз.
— Сестра ми. Тя живее в Ривърсайд. Ще ги вземе от училище и тази нощ ще останат у тях.
— Какво й казахте?
— Само че основният заподозрян за смъртта на Тед ме отвлича до Бахамите за през нощта.
— Разбирам.
— Явно нямате чувство за хумор.
— Изгубих го на втори януари тази година.
— Какво се провали на втори януари?
— Аз се провалих.
— Това чувство ми е познато. Моята дата аз се провалих беше двадесет и седми юли осемдесет и седма.
— Какво стана тогава?
— Омъжих се за Тед Питърсън.
Тя ми разказа някои неща за себе си — как отраснала край Филаделфия, ходила на училище в Уийтън и след като завършила, отишла в Ню Йорк, там успяла доста в рекламата, когато срещнала чудесния Тед.
— Той беше мистър чаровник. Мистър Корпоративният Тузар. Говното, за което ми беше съдено да се омъжа.
— Защо тогава го направихте?
— Много ми приличаше на татко.
За две години тя разбрала, че бракът им е пълна трагедия. Но през тези две години Тед бил прехвърлен в главната квартира на GBS в Стамфърд, а Мег била бременна с Дете Номер Едно.
— И всичко се превърна в един Кошмар от Предградията — продължи с равен глас тя. — И по настояване на Тед аз направих тъпата грешка да напусна работа.
— Можело, е да се съпротивлявате — вметнах съчувствено.
— Предполагам, че притежавам талант за нещастие.
Дете Номер Две се появило осемнадесет месеца след Дете Номер Едно. И Мег научила за първата афера на Тед.