Върна ми телефона.
— Здрасти, Мег.
Тя беше като ошашавена.
— Той наистина ли се съгласи с всичко?
Погледнах към него.
— Той държи на думата си.
— Сигурно си удивително убедителен, мистър Алън.
— Мога да играя само с картите, които държа. А ти ми раздаде четири аса. Как се отнасят към теб Фил и Вини?
— Страхотно, но постоянно ми пускат албумите на Ал Мартино.
— Е, за всичко си има цена.
— Мисля, че те заслужават награда от моя неочакван късмет. Дали ще приемат десет бона?
— Съмнявам се — Фил е по-етичен, отколкото му се иска да си признае. Слушай, трябва да затварям.
— Бог да те благослови, Нед.
— Не кихнах ли току-що?
Изключих телефона.
— Тя е много доволна — съобщих.
— Сигурен съм в това — сряза ме сухо Балантайн. — А сега, сър, как мога да удовлетворя вас? Милион? Нова работа? И двете? Каква е цената?
— Искам от вас само две неща. Първото е следното — утре сутринта в девет часа трябва да се явя в полицията в Олд Гринич, за да взема участие в разпознаване, където оберкелнерът от ресторанта в Хайт Риджънси — мистър Майкъл Олгър — със сигурност ще ме посочи като човека, видян за последен път с Питърсън. Искам да убедите мистър Олгър — с известно количество сухо — да посочи Шуберт вместо мен.
Джери се опита да възрази на идеята ми, но Главорез Номер две просто му изви ръцете зад гърба.
— Шуберт заповяда смъртта на Питърсън — поясних аз. — Шуберт уби Питърсън задочно. Шуберт трябва да поеме вината.
— Дадено — отсече Балантайн.
Изведнъж Джери ритна с пета левия крак на Главорез Номер две и се освободи от хватката му.
— Не поемам никаква шибана вина — изкрещя той и хукна през вратата. Главорез Номер две се канеше да хукне след него, но Балантайн каза:
— Обади се на охраната, нека те да го намерят.
Главорез Номер две вдигна телефона. Аз попитах Балантайн:
— Не се ли тревожите, че може да избяга?
— Повярвайте ми, той никога няма да излезе от сградата — каза той делово. — Сега, докъде бяхме стигнали, мистър Алън?
— Щяхме да обсъждаме последната ми молба — напомних аз.
— Която е?
— Аз излизам от тук и вие никога повече няма да приближавате до мен.
— Това ли е? — учуди се Балантайн.
— Да — това е.
— А предложението ми за един милион?
— Все още ли е в сила?
— Както сам казахте, аз си държа на думата. А освен парите, в момента си търся нова дясна ръка. Двеста бона на година — и, не е нужно да го казвам, много премии. Всичко е ваше, мистър Алън.
— Не, благодаря — отговорих след известен размисъл.
— Не ми казвайте, че даже не сте изкушен.
— Разбира се, че съм изкушен.
— Един милион долара и впечатляваща нова работа решават много проблеми.
— И създават нови, много големи. Не мога да се състезавам във вашата лига, мистър Балантайн. Не съм достатъчно голям задник.
Той се усмихна едва-едва.
— Много жалко, Нед — промърмори. — Защото задниците винаги печелят. Както и да е… това си е твоят живот.
— Точно така. Мой си е. И си го искам обратно.
— От моя страна нямаш проблеми. Как се казваше оберкелнерът?
— Майкъл Олгър. Хотел Хайт Риджънси, Олд Гринич.
— Запомни ли всичко това? — попита той Главорез Номер две.
— Да.
— Предложи му двайсет и пет бона, не повече — разпореди Балантайн. — Намери снимка на Шуберт и му я занеси. Сигурен съм, че няма да имаш проблеми с него.
— Фасулска работа — ухили се Главорез Номер две и излезе.
— Е… — проточи Балантайн, протягайки ръце пред себе си — … гейм, сет и мач. Много впечатляващо изпълнение, Нед.
— Благодаря. Мога ли да ви задам един въпрос?
— Давай.
— Наистина ли ще предадете Джери на ченгетата?
— Ти как мислиш?
— Е, ами какво ще правите с него?
— Няма да е приятно. Но ще прилича на инцидент.
— Наистина ли е необходимо?
— Аз съм задник, забрави ли?
— Ще си навлечете много лоша слава…
Той ме прекъсна.
— Аз оцелявам. Винаги.
— Знам, мистър Балантайн. Всъщност всички знаят това.
Той протегна ръка. Аз не я поех. Той сви рамене, сякаш искаше да каже: Мога да живея и без твоето одобрение.