— И какво следва, Нед?
— Ще се поразходя.
— Имам предвид след това…
— Сега си мисля само за разходката, мистър Балантайн.
— Внимавай — посъветва ме той.
Срещнах погледа му.
— Вие също внимавайте.
Взех асансьора до първия етаж и излязох от сградата. Когато се озовах на улицата, хванах такси и помолих шофьора да ме закара на Седемдесет и седма улица между Сентръл парк уест и Колумб.
Помниш ли онзи бенефис, където ходихме през октомври…?
Помнех го. Беше някакъв благотворителен прием с официално облекло, който се състоя в Залата с динозаврите в Музея по естествена история.
Когато таксито спря пред музея, аз изтичах вътре, платих входната такса, после тръгнах нагоре по стълбите към Залата с динозаврите на четвъртия етаж. Но когато стигнах до входа — и забелязах Лизи (с гръб към мен) до тиранозавъра Рекс — аз натиснах спирачки. Сега внимателно. Не преигравай ръката си.
Излязох от залата. Извадих си тефтерчето и химикалката от джоба и написах:
„Лизи,
Мина една сутрин, пълна със събития — но изглежда, че брегът е чист.
Сега трябва да свърша една работа — но възнамерявам да изпия едно кафе в Бъргър (на Седемдесет и шеста и Бродуей) след около половин час. Ще ми бъде приятно да те видя. Ако обаче не се появиш, ще те разбера.
Обичам те.“
Най-отдолу си написах името, после откъснах страницата от бележника и открих пазача на музея, който стоеше наблизо.
— Бихте ли ми направили една услуга? — попитах го.
— Зависи — отговори той.
— Виждате ли жената, застанала ей там до Рекс? Имате ли нещо против да й предадете тази бележка?
Той погледна бележката предпазливо сякаш можеше да е нещо неприлично.
— Прочетете я, ако искате — предложих. — Както и да е, аз съм съпругът й.
— Да бе, човече — каза той и дръпна бележката от ръката ми.
Наблюдавах го как приближава към Лизи. Когато й подаде листчето, аз се измъкнах надолу по стълбите и тръгнах към главния вход.
Завих на запад по Седемдесет и седма улица, после на север по Амстердам и спрях пред магазин за канцеларски материали на ъгъла на Седемдесет и девета улица.
— Продавате ли пликове с подложки? — попитах жената зад щанда.
— Разбира се — усмихна се тя. — Колко голям?
Аз бръкнах в джоба на сакото си и извадих печата на Бахамската търговска банка.
— Достатъчно голям, за да побере това — казах й.
Тя бръкна под щанда и ми подаде плик с размери осем на десет. Написах отпред името на Оливър Макгуайър и адреса му, после отново извадих бележника си и надрасках шест думи:
„Оливър, приключих.
Длъжник съм ти.
Откъснах бележката и я пъхнах в плика заедно с банковия печат.
— Ако искате, мога да ви продам марки и да ви го изпратя по пощата — предложи жената.
— Това ще бъде страхотно — съгласих се аз, подавайки й малко пари.
— Бахамите, а? — каза тя, поглеждайки към адреса. — Ще трябва да залепя митнически стикер отпред. Как да опиша съдържанието?
Помислих за момент, после й казах:
— Сувенир.
Тя ме погледна весело.
— За какво, ако нямате нищо против да попитам?
— За минали неща.
Излязох отвън. Тръгнах на запад. Докато вървях, се надявах да изпия едно кафе с жената, която може би — или може би не — все още беше моя съпруга. Опитах се да не мисля за това какво ще кажа (ако, разбира се, тя се появи) или как ще реагирам, или каква стратегическа поза ще заема. Това не беше делова среща. Това беше само едно кафе. Нищо повече. Можеше да бъде приятно прекарване на кафе. Можеше да бъде ужасно. Да става каквото има да става — аз щях да се справя с изхода.
Ето на какво те учат продажбите: никога не е лесно и по-голямата част от живота ти минава в борба. Но поне веднъж можеш да седнеш с някого и да изпиеш едно кафе.
И когато седнеш с някого на чаша кафе… е, това винаги е начало.