— Е, наистина сте прочел рекламната ни брошура.
— Част от работата ми. А друга част от нея е да ви убедя да рекламирате в „Компютърен свят“.
— Но PC Globe е най-големият играч на пазара — и ние винаги сме поддържали връзки с тях.
— Знаете ли, Лизи, проблемът с главните играчи е, че винаги са убедени, че са единствените; че не дължат на клиента и най-малко уважение.
— Само уважение?
— И, естествено, отстъпка.
— Каква отстъпка?
— Да кажем така, най-високата ни ставка за цяла страница, в средата на списанието, е тридесет и пет. Но за нов клиент като „Майкро хелп“ ние сме в състояние да отстъпим на…
— Трийсет — довърши тя.
— Бих искал, но не мога да отсека двайсет процента от…
— Трийсет и едно и пет.
— Това все пак са десет процента. Тридесет и две и пет от друга страна…
— Продадено.
— Какво? — попитах стъписан аз.
— Продадено — повтори тя.
— Какво е продадено? — изпелтечих аз.
— Рекламата на „Майкро хелп“. Цяла страница. В юлския ви брой, ако това е възможно…
— Лично ви уверявам, че ще излезе тогава.
— Добре. Само едно нещо: макар че не гоним първа позиция, ако ни заровите край класификациите, няма да разговаряме повече.
— Това няма да стане.
— Радвам се да го чуя.
— Защото, ъъъ… е, ще бъде чудесно да си поговорим пак.
— Така ли? — каза тя, избегна погледа ми и се захвана да оправя брошурите.
— Да. Ако, вие, ъъъ, сте заинтересована…
— Може би — каза тя и ми подаде картичката си, преди да се заеме отново с подреждането на щанда.
— Мосман & Кийтинг пъблик рилейшънс — прочетох на глас аз, изучавайки името на компанията върху картичката й. — Каква е връзката ви с „Майкро хелп“?
— Аз съм техен PR представител14.
— Ами кой се занимава с рекламата?
— Брус Харисън от Огилви & Матер. Но той винаги одобрява всяко предложение за реклама, което аз му направя. Разбира се, ако искате да разговаряте директно с него…
— Не, не, не съм предлагал…
— Искам да кажа, ако ви притеснява това, че търгувате с нископоставен представител…
— Обидих ви, нали?
Тя сви рамене.
— Ще го преживея.
— Съжалявам.
— Извинението е прието. Вие сте нов в тази игра, нали?
— Толкова ли си личи? — попитах аз.
— Правило номер едно: никога не преигравайте ръката си. Особено когато другата страна е дала сигнал, че е възприела приказките ви.
— Значи ще разговаряме пак?
Леко свиване на вежди.
— Може би.
През следващата седмица аз й се обаждах три пъти в офиса. Тя винаги беше на събрание. На четвъртия път благоволи да отговори.
— Вие сте от упоритите, нали? — каза тя, след като прие обаждането.
— А пък вие сте много добра в играта на недостъпност.
— О, ето на! Ако една жена не ви се обади веднага, това непременно трябва да е някаква игра, някакво флиртуване. Няма нищо общо с факта, че тя може да е претоварена с работа.
— Е, предполагам, че и дума не може да става за вечеря утре?
— Смятам, че мога да прекарам една вечер в слушане на търговските ви истории.
Е, ето какво наричам отношение — от типа, който на повечето момчета ще им се стори малко трудничък за овладяване. Но аз бях очарован от увереността на Лизи. Усетих, че зад флирта и предизвикателството тя беше сродна душа с надежда за приобщаване — човек, който също като мен се опитваше да си намери мястото в големия лош град, но при нея това не беше безрадостна проява на гола амбиция.
Ти приключваш. Аз влияя.
Помня момента, когато тя изрече тази фраза и потупа ръката ми с показалец. По време на първата ни вечеря заедно. Беше късно, чиниите бяха вдигнати, бяхме ударили по едно мартини и бутилка Зинфандел15 и тъкмо бяхме помолили келнера да ни донесе още две чаши вино, за да поддържаме действието на алкохола. Може би заради повечето пиячка или може би заради дискретното осветление тя ми се стори още по-сияйна от първия път когато се видяхме. Или може би беше заради факта, че откак седнахме заедно, два часа по-рано, нямаше и наносекунда затишие в разговора. Разбрах, че си паснахме. Не знам защо, но изведнъж вдигнах поглед и изтърсих:
— Знаеш ли, ще се оженя за теб.
След това тъпо откровение настъпи много дълго мълчание — по време на което аз наистина се молех подът под краката ми да се разтвори и да ме погълне целия. Но Лизи не изглеждаше ни най-малко объркана от пиянското ми предложение. Вместо това тя продължи да ме гали с пръст по главата, докато едва успяваше да сдържи смеха си. Накрая ме удостои с отнесена усмивка и каза: