— Ти наистина имаш да учиш много за продажбите.
— Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Това беше най-глупавото изречение за всички времена на документираната история…
— Млъкни и ме целуни — прекъсна ме тя.
Много по-късно същата нощ, в малкото й апартаментче на Деветнадесета и Второ, тя се обърна към мен в леглото и каза:
— Нали виждаш, упоритостта дава резултат.
— Също и играта на недостъпност.
— Умно момче — разсмя се тя.
— Давам толкова, колкото получавам.
— Искаш да кажеш точно като мен.
— Стара ирландска поговорка: в това сме двама.
— О, така ли?
Прегърнах я и я придърпах към себе си.
— Така мисля.
Тя се сгуши в мен.
— Ще видим…
Четири години и половина след тази пиянска нощ заедно, и все още сме двамата в това. Не ме разбирайте погрешно — не съм един от онези самодоволни клоуни, които стават лирични, когато заговорят за своите перфектни взаимоотношения в семейството. Ние сме съвсем различни хора. Лизи има твърде черно-бял поглед към света — убеждение, че линията между правилното и погрешното е ясно определена. И макар че аз също се смятам за етичен, обикновено виждам как зад всяка ситуация се крият няколко гледни точки.
И макар да сме били неразделни след тази първа вечеря (оженихме се през деветдесет и четвърта), ние сме изживявали неизбежните пристъпи на разногласия… точно миналия месец си проправяхме път през един труден проход, който (ако бяхме позволили) можеше да ни погълне. Но кой брак не познава лоши времена? И в сърцето си знам, че сме заедно задълго, защото… Е, да го кажа така: думи като недей, не може или няма да позволя никога не са се разменяли помежду ни. Ние не се конкурираме професионално, нито пък си играем мозъчни игрички, за да изтъкнем нечие превъзходство. Всъщност ние се харесваме. Нещо по-показателно, все още имаме сили да се разсмиваме помежду си. Колко двойки могат да кажат това след почти пет години заедно?
Разбира се, имаме различия в мненията. Като например за Йан и Джина. Аз харесвам Джина и се забавлявам с Йан на малки дози. Разбира се, аз обичам да се закачам с него. Но докато Лизи се справя лесно с неговата игра на имена, аз усещам, че се състезавам с него. Може би защото в сърцето си съм впечатлен от факта, че той е посещавал училището на Джон Ф. Кенеди и наскоро написа дълъг портрет на Питър Дженкинс в Мирабела и като че ли познава всички важни личности в журналистическите и литературните среди в Ню Йорк.
Това е фундаментална разлика между Лизи и мен — тя не се прехласва пред всичко ефектно — онзи свят, който според Ню Йорк мегъзин ти диктува какво трябва да ядеш, да пиеш, да гледаш, да четеш или да обсъждаш. Разбира се, тя се стреми да бъде в течение — и върви по вътрешната столична писта, което е толкова съществена част от работата в пъблик рилейшънс. Но за разлика от мен тя никога не се страхува, че може да загуби силата си да убеждава. Нито пък има нужда да доказва положението си на тузар, като размахва постоянно златната си карта AMEX.
— Ние ще се погрижим за това — предложих аз, когато пристигна сметката.
Лизи стисна устни, но не каза нищо.
— Нед, това е цяло състояние — възрази Джина. — Нека поне я разделим.
Разтворих сгънатата на две сметка, която келнерът беше оставил пред мен. Триста и осемнадесет долара. У-ха!
— Вие ще черпите следващия път — казах аз, хвърляйки картата си Американ експрес върху малкия поднос, молейки се от все сърце да бъде приета (в началото на седмицата получих писмо от AMEX, в което те ме заплашваха с жестоки последствия, ако не си платя просрочената сметка).
— Трябва да кажа — обади се Джина, — че поне веднъж преувеличенията се оказаха верни. Тези оризови кейкове със свинското рагу наистина бяха удивителни.
— Поне не ни таксуваха за високо прехваления коефициент — допълни Лизи.
— Говорейки за това — обади се Йан, — вижте кой влиза точно сега.
Заедно с всички останали в голямата трапезария ние бързо извихме глави, за да наблюдаваме влизането на висок мъж със силно телосложение, току-що преминал петдесетте. Всичко у него излъчваше авторитетно спокойствие. Шест фута и четири инча, той се извисяваше над залата. Във властната му фигура нямаше и унция тлъстина. Лицето му бе с постоянен тен. Костюмът и ризата му приличаха на Савил Роу. Синьо-сивите му очи бяха ясни и сурови. Но онова, което наистина ме порази, бяха ръцете му. Огромни като мечешки лапи. Заграбващите всичко ръце на заграбващ всичко човек.