Както се оказа, Балантайн използвал тези три години неуморно, за да се изправи на крака и да обмисли следващия си ход. Защото когато се появи отново в светлините на прожекторите през деветдесет и четвърта, това стана под маската на новооткрита личност. Мистър Високи Сгради се беше превърнал във Великия Мотиватор — и започна да печели много в преподавателското поприще, изнасяйки повдигащи духа, поучителни беседи за своята печеливша философия в живота, как тя му дала сили да преоткрие себе си, след като видял краха на империята си.
Започна да издава и книги за личното усъвършенстване. Вече беше написал три. Всички те станаха национални бестселъри. Носеха заглавия като Зоната на успеха и Завоеванието Ти. Бяха препълнени с футболни метафори и всички те разтръбяваха основния възглед за света на Балантайн: макар че умелият тактик може да стигне далеч по игрището, момчето, което удря най-силно, всъщност печели точка.
И така, изгубил благоговението, сега Балантайн отново стоеше твърдо в публичното пространство — появяваше се редовно на интервюта, пълнеше три хиляди местни зали за конференции, лицето му те гледаше от всяка книжарска витрина. Разбира се, сред столичния елит се носеха много подигравки относно завръщането му. Независимо от смесените мнения, ето го факта — човекът можеше да влезе в един от най-тузарските ресторанти като Патруун и да накара всички да замлъкнат. А това за мен беше истинска сила.
Балантайн пристигна с двама мъже в черни костюми. Единият носеше куфарче и изглежда беше личният асистент на Великия Мотиватор. Другият очевидно беше главорезът от охраната, очите му сканираха всеки посетител в ресторанта. Балантайн спря за кратко край масата на Едгар Бронфман — наследникът на Сийграм вече се беше изправил на крака и поздрави Балантайн като му подаде и двете си ръце.
— Виждаш ли онзи тип с куфарчето? — попита Йан. — Обзалагам се, че Балантайн ще го накара да ходи от маса на маса и да продава касетите му за мотивация.
— Йан, гласът ти — прошепна Джина.
— Че какво ще направи? Ще дойде тук и ще ми разкраси лицето?
Сякаш дочул репликата, мъжът с черния костюм приближи нашата маса. Йан побеля като платно. Но човекът не се интересуваше от него. Вместо това погледна към мен.
— Нед Алън? — попита той.
Аз кимнах бавно. Той беше някъде на моята възраст, с длетовидна брадичка. Бях сигурен, че съм виждал това лице някъде преди. Той протегна ръка.
— Джери Шуберт — представи се той. — Гимназията в Брунзуик, класът от осемдесет и трета.
— Исусе — възкликнах аз, изправих се и му стиснах ръката. — Исусе Христе! Не мога да повярвам.
— Светът е малък. От колко време си в града?
— Откак завърших колежа. А ти?
— Също. През последните три години съм личен асистент на мистър Балантайн.
— Добре се справяш.
Забелязвайки ръката на Лизи върху облегалката на стола ми, той я погледна и кимна с одобрение.
— И ти.
— Съжалявам. Съпругата ми Лизи.
Лизи се усмихна едва-едва.
— Йан и Джина Дийн.
— Чакай, вие ли сте онзи тип, който води колоната в Нюз!
Йан изглеждаше малко изнервен.
— Да, аз съм.
— Мистър Балантайн наистина оценява бележката, която направихте за него миналата седмица.
Йан избегна недружелюбния поглед на Джери.
— Това беше просто шега.
— Интересно чувство за хумор имате, мистър Дийн. — Лицето му грейна. — Но мистър Балантайн знае как да приема шегите.
Погледна към шефа си. Балантайн тъкмо се отдалечаваше от масата на Бронфман и бодигардът правеше дискретни движения с глава, даваше му да разбере, че трябва да отиде там веднага.
— Слушай, трябва да вървя — каза той, бръкна в горния джоб на сакото си и ми подаде картичката си.
— Ще бъде страхотно да се видим. Да поговорим за Мейн.
— Още ли играеш хокей? — попитах аз, подавайки му една от моите визитки.
— Само в мечтите си. — Погледна картичката ми. — Директор Териториални продажби. Впечатляващо. Слушай, беше ми приятно, че ви видях — даже вас, мистър Дийн. Ще ми се обадиш, нали?
— Добре — казах аз.
— Сериозно говоря.
Когато се отдалечи, Джина отбеляза:
— Е, впечатлена съм.
— Какво, по дяволите, си казал за Балантайн в колонката си? — попитах Йан.