— Просто си направих една малка шегичка за новата книга на Балантайн. Писах, че е пълна със страхотни напътствия как да банкрутираш, но все пак да задържиш яхтата си.
— По смешка на минута, това е моят съпруг — поясни Джина.
— По дяволите, това беше самата истина — настоя Йан. — Бизнесът на Балантайн се строполи като падането на Рим, а той продължи да си живее като Доналд Тръмп. И сега отново възкръсна от мъртвите. Този човек е толкова неразрушим, че пред него Разпутин прилича на мушица.
— Ти добре ли познаваше този Джери в гимназията? — попита Лизи.
— Бяхме в един клас, във втори курс се шляехме заедно, но после Джери стана страхотен играч в отбора по хокей и се превърна в част от тълпата на спортистите.
Ако Йан го нямаше на масата, щях да спомена и факта, че освен като убиец на леда Джери Шуберт имаше и безславна репутация в гимназията в Брунзуик. Защото през последната си година той беше замесен в малък местен скандал, когато беше обвинен (заедно с още двама играчи), че е продал много важен мач в щатския шампионат. Тръгнаха слухове, че е свързан с местни букмейкъри, които заложили много на мача, но полицейското разследване не откри убедителни доказателства и най-накрая той беше реабилитиран. Това беше стара история — но за продавач на клюки като Йан не съществуваше такова нещо като стара история. Щеше да отпечата историята още на следващия ден (Из града се говори, че личният асистент на Джак Балантайн може би някога е бил замесен в хазартен скандал в едно малко градче…) И аз щях да бъда обвинен справедливо, че ръся мръсотии за един стар приятел. Така че не казах нищо друго освен:
— В един местен вестник прочетох, че след колежа Джери се опитал да влезе в НХЛ17. Явно не е успял.
— Е, и сега носи куфарчето на Великия Мотиватор — допълни Йан.
— Знаеш ли какво обичам у теб, скъпи? — погледна го загрижено Джина. — Твоята сърдечна, всеобхватна любов към човечеството.
— Как можеш да очакваш хуманност от един журналист? — вметнах аз, усмихвайки се бързо на Йан.
— Нед е прав — отговори Йан. — То е все едно да очакваш изтънченост от продавач.
Успях да се разсмея глухо. Копелето отново спечели последната дума.
В таксито на връщане към нашия апартамент Лизи каза:
— Наистина ми се иска да престанеш да се опитваш да се състезаваш постоянно с Йан.
— Това беше просто шегичка.
— За него — да. Но за теб е сериозно.
— Не, не е…
— Нед, както съм ти казвала много пъти, ти не трябва да се състезаваш с никого или пък постоянно да доказваш, че си победител. Ти си победител.
— Не се опитвам да доказвам нищо.
— Тогава защо взе чека тази вечер?
— Не се тревожи за цената на вечерята…
— Тревожа се за цената на вечерята. Ние сме невероятно разточителни.
— Не, не сме.
— Шейсет бона на червено не е ли разточителност?
— След две седмици ще пристигне чекът за премията ми и отново ще влезем в крак.
— Докато не започнеш да харчиш отново.
— Е, ще престана да харча — уверих я аз.
— Не, няма. Защото ти имаш нужда да харчиш. Това винаги ти дава усещане, че си над нещата.
Трябваше да приключа този разговор бързо.
— Харченето е забавно — отбелязах аз. — Особено с теб.
Тя взе лицето ми в ръцете си и се усмихна иронично.
— Ето на това му викам романтично измъкване.
Апартаментът ни се намираше на Двадесета улица, между Пето и Шесто, тъй нареченият квартал Флетирън — по-добре познат като Сохо Нуово, ако вярвате на онова, което четете в списание Ню Йорк. Нови просторни апартаменти. Нови ресторанти и барове. Луксозни магазини (Емпорио Армани, Пол Смит, даже de rigeur18, предни постове на Гап, Дж. Крю и Банана рипъблик.) Нашата мансарда с една спалня (подове от бял паркет, прозорци от пода до тавана, кухня — произведение на изкуството) ни струваше две хиляди и двеста долара на месец — със заплахата от страна на хазяина за петнадесет процента увеличение след изтичане на договора през февруари. Бях израснал във верига от временни жилища и тайно се ужасявах, че в тези дни това беше цената да притежаваш своя малка ниша в Манхатън.
Лампичката на телефонния секретар мигаше. Натиснах бутона и чух гласа на Айвън Долински. Беше добавил покритие от убита увереност в гласа си, но тя не можеше да скрие несигурността и вълнението — аурата на разклатените ценности — която отдавна се бе превърнала в негова отличителна черта.