— Шефе, Айвън е тук. Виж какво, съжалявам, наистина съжалявам, че ти се обаждам вкъщи. Щях да звънна на клетъчния ти телефон, но тогава си помислих, хей, човекът си има собствен живот, нали така? Не е нужно да го чувам на живо толкова късно вечерта. Ето защо реших да опитам на домашния. Всичко е страхотно, просто страхотно, истински страхотно е с това приложение на GBS. Приключвам утре следобед — след което, ще се чувствам като най-големия убиец на Запада. Но слушай, въпросът, по който те безпокоя у дома… чува се, че Чъки Зануси е направил незапланувано отклонение в Големия Ч…
Мамка му. Мамка му. Мамка му. В „Компютърен свят“ биеха барабаните на джунглата. И аз знаех кой ги бие най-шумно. Деби Суарес. Великата ракета. Голямата уста.
— … Както и да е, ти ме познаваш, мистър Нервна Възбуда, чашата още не е и наполовина празна, но това е и последната капка вода на света… Ето какво ме интересува: имаме проблем, а? Може би малък японски проблем? Не ме разбирай погрешно — Йокимура винаги е бил добър с мен. Но когато един японец иска да те прецака…
Натиснах паузата. Лизи ококори очи.
— Очарователно — отбеляза тя.
— Е, той е ветеран от Виетнам.
— Не бях разбрала, че във Виетнам сме се били с японците — каза Лизи, насочвайки се към спалнята. Включих отново машината.
— … Е, шефе, ако нямаш нищо против, обади ми се набързо като се прибереш довечера, само за да мога да спя спокойно и да не се тревожа, че могат да ми духнат под опашката. Звъни по всяко време. Няма значение колко е късно — само моля те звънни ми и ми помогни да успокоя тревогите си.
Страхотно. Просто страхотно. Да се разправям с Айвън Долински — който едно време беше моят продавач номер едно, за Бога — се бе превърнало в нещо като лудница. Обади ми се набързо, като се прибереш довечера, само за да мога да спя спокойно… Бедното копеле не беше спало спокойно повече от две години — откак единственото му дете, Нанси, почина от менингит. Тя беше бебе от епруветка — чудото (както я наричаше Айвън), което се роди след пет дълги години на опити да си имат дете. Фактът, че когато тя се роди той беше на четиридесет и шест (и че беше първо дете след два провалени брака), превърна раждането на Нанси в нещо още по-емоционално… а смъртта й донесе неописуема скръб. Няколко месеца след като я изгубиха, бракът му се превърна в история. Концентрацията му се разстрои. Той започна да пропуска срещи. И престана да приключва сделки.
Преди година Чък искаше да го уволни след загубата на основен Техуърлд M.P.I., който буквално ни беше вързан в кърпа (докато Айвън не пропусна четири последователни срещи с техния медиен шеф). Но аз уредих успешно случая му с Чък, после накарах Айвън да отиде при психолог и започнах да го подхранвам с лесни сделки, за да му върна постепенно способността да продава. И през последните няколко месеца той отново започна да върши работа — до такава степен, че му се доверих и му дадох голямото приложение на GBS. Но на това момче постоянно му трябваха нежност, любов и грижи. И имаше този злополучен навик да ти надува ушите когато се обади — делово бизнес обаждане се превръщаше в двадесетминутен монолог. Ето защо не ми се щеше да му се обаждам тази вечер. Отидох до компютъра си (който държахме в малката домашна офис ниша, съседна на кухнята) и натраках една бърза електронна поща, кратка и успокоителна.
„Айвън,
Няма нужда да си губиш съня заради дреболии. При мен няма такова нещо. Защото нищо — повтарям, нищо — зловещо не се носи във въздуха. Утре уреди нещата с GBS. И си направи една услуга: Успокой се.
Прочетох съобщението отново и си помислих: Исусе, как ми се иска да повярвам на собствените си глупости. После натиснах Изпрати веднага и си легнах.
Лизи вече се беше сгушила в ъгълчето си и четеше Венити феър. Тя остави списанието и ме погледна.
— Защо не ми каза за пътуването на Чък Зануси до Чикаго? — попита тя.
— Не е ставало дума за това — отговорих.
— Става нещо голямо, а?
— Не и такова, за което да знам.
— Тогава защо Айвън звъни тук и звучи така, сякаш има нужда от бавачка?
— Защото той има нужда от бавачка, постоянно.
— Ти би ми казал…
— Какво?
— Ако ставаше нещо в работата.
Не, честно, не бих. Защото съм възпитан с представата, че страхът или безпокойството са нещо, което не трябва да споделяш с най-близките си. Както ми казваше баща ми: Никога не давай на някого да разбере, че след малко ще се насереш в гащите. Фактът, че ти си уплашен, ще разстрои семейството ти и ще достави адско удоволствие на враговете ти.