Вместо това трябва да задържиш страха вътре. Да не се вижда… и постепенно да го изхвърлиш от съзнанието си. Или поне такава беше теорията на татко — теория, която се опитвах да следвам постоянно. Което още повече усилваше болезненото нетърпение на жена ми — която, през много редките моменти на враждебност, ме обвиняваше, че отказвам да призная, че и аз мога да имам една-две уязвими кости в тялото си.
— Разбира се, че щях да ти кажа — избъбрих аз.
— Глупости.
— Не са глупости. Само…
— Не искаш да ме тревожиш.
— Точно така.
— Което означава, че има за какво да се тревожа.
— Няма нищо, за което да се тревожиш. Чък е бил извикан на събрание в Чикаго, това е всичко.
— Важно събрание?
— Аз не съм притеснен.
— Значи става нещо.
— Всичко, което знам на този етап, е: това е било просто едно събрание. А утре на закуска…
— О, така ли…
— Лизи.
— Чък те кани на закуска?
— Ние често закусваме заедно.
— Не, не е така.
— Добре де, права си. Това може би е първият път, не знам…
— Чък мрази да дава закуски.
— Откъде знаеш?
— Ти си ми казвал.
— Сигурно е така. Но, хей, това е просто една закуска, нали така?
— Наистина ми се иска да не си толкова дяволски потаен.
— Не съм потаен. Просто скромен.
— Ти си невъзможен, знаеш ли го?
Промъкнах се в леглото до нея.
— Но ти въпреки това ме обичаш.
— За нещастие, да.
Притеглих я към себе си. Тя веднага започна да се дърпа.
— Скъпи… не — каза тя.
Неловко мълчание. Нещо, чийто отговор знаех.
— Знам — едва прошепна тя. — Но лекарят каза, че могат да минат двадесет и един дни пред…
— Както и да е. Не се опитвам да те насилвам…
— Знам, че е така. И аз скоро ще го искам. Но само недей…
— Добре, добре — погалих я по косата аз. — Нямаме бърза работа. Но ти се чувстваш добре, ъъъ, за…?
— Да — категорично отговори тя.
Отново неловко мълчание. Мълчание, което беше трудно да се запълни с нещо. Напоследък това се случваше твърде често. И беше свързано само с едно: помятането на Лизи преди три седмици.
Бременността беше пълна случайност; механичен недостатък, причинен (както открихме по-късно) от микроскопична дупчица в мембраната на Лизи. И така, новината, че ще ставаме родители, ни удари като електричество от две хиляди волта. След началния шок Лизи беше доволна от новината. Но когато тестът за домашна диагностика на бременността се оцвети в светлорозово, аз пребледнях.
— Хайде, скъпи — каза Лизи, след като усети силното ми безпокойство. — Винаги сме знаели, че по-нататък ще искаме деца. Е, това просто е начинът природата да ни подскаже, че това по-нататък е дошло по-скоро, отколкото сме го очаквали.
— Природата няма нищо общо с това — уточних аз мрачно.
— Уплашен си от това, нали?
— Не уплашен — просто притеснен.
— Ти не искаш ли това дете? — попита тя, докосвайки неволно корема си.
— Разбира се, че го искам — излъгах. — Просто… е, сега не е точно най-подходящият момент, нали? Особено като се вземе предвид професионалното напрежение, на което и двамата сме подложени.
— Подходящият момент никога няма да дойде. Винаги ще има някакъв притискащ краен срок, ще върви някаква сделка. Такъв е животът. Добре, едно дете ще направи нещата малко по-сложни. Но то ще бъде и най-хубавото нещо, което ни се е случвало.
— Сигурен съм, че си права — смотолевих аз.
Тя дръпна ръката си и ме погледна загрижено.
— Бих искала да си по-щастлив от новината.
— И аз бих искал.
Да си говорим направо, аз никога не съм се чувствал добре при мисълта, че ще бъда родител. Всъщност това беше нещо, което се надявах да отлагам безкрайно. За мен идеята да имам деца винаги е била ужасяваща. Защото знам, че ще бъда баща, който ще живее в страх да не сгреши, който ще бъде напълно обсебен от благополучието на децата си. И защото си спомням онзи поглед на дълбоко отчаяние в очите на баща ми, когато той усети, че ме е провалил.
Както и да е, обмислих всичко, защо да създаваш ненужно объркване в живота си — особено когато, от професионална гледна точка, си уцелил правилния ход? Нещата за нас вървяха доста добре. Един ден щяхме да бъдем готови и за трети. Но само когато можехме да си позволим да дадем на детето най-доброто.