Всеки, който имаше офис на този коридор, сега стоеше на вратата си и наблюдаваше това избухване. Всички изглеждаха изпълнени с опасения.
— Деби, моля те… Спокойно.
— Трябва да получа тези пари, мистър Алън.
— Знам, че трябва — казах тихо, докато я насочвах обратно към кутийката й. — И ще си ги получиш.
Тя спря и ме погледна.
— Честно ли ми говорите?
— Повярвай ми. И работата ти също е сигурна.
— Не казвате това само за да ми затворите устата, нали?
Успях да се разсмея.
— Слушай, защо не събереш всички от „Телепродажби“ в моя офис — там ще ви обясня какво точно става.
— Мистър Долински е във вашия офис.
Хвърлих един поглед към витрината на работното си пространство. Там наистина беше Айвън Долински, стоеше до прозореца и гледаше вяло към улицата.
— Каза ли какво има?
— Нищо — освен това, че трябвало да ви види веднага. Изглежда ми наистина зле, мистър Алън.
Той вероятно беше потресен като всички останали. Или поне беше така според най-добрия ми сценарий. Точно в този момент се нуждаех от Айвън толкова, колкото се нуждаех от колостомия21. Така че помолих Деби да му занесе чаша кафе (и три валиума, ако й се намират подръка) и да му каже, че ще отида при него след десет минути — след краткото ми изложение пред хората от „Телепродажби“ в залата за конференции.
Осем много уплашени жени изпълниха стаята без прозорци, която „Компютърен свят“ използваше за съвещания. Те не седнаха. Стояха в полукръг, докато аз кацнах на края на масата и започнах да си пея песента за това как Няма от какво да се страхуваме, освен от самите себе си. Кланг-Мартелсман, уверих ги аз, не са група за един ден. Те искат да играят със същия отбор. Никакви персонални промени. Ще си останем едно голямо печелившо семейство, дрън-дрън-дрън.
После подхванах въпроса за премиите — и децибелното ниво в залата за конференции изведнъж премина в червената зона.
— Те не могат да постъпят така с нас, мистър Алън — ужаси се Деби.
— Да, могат — отговорих аз. — Сега това е тяхната компания. Могат да правят каквото си искат.
— Мислите ли, че е честно? — извика Хилди Хайман — една от най-старите служителки в „Компютърен свят“. На шейсет и три, стара мома, все още живееше с престарялата си майка в Кю Гардънс и й оставаха само две години до пенсия.
— Разбира се, че не е честно, Хилди — отговорих аз. — Но ние вече не живеем в онзи благороден корпоративен свят. Ако някой има достатъчно сухо, за да те превземе, той е напълно в правото си да го направи…
— Особено ако са немци — отбеляза Хилди. — Трябва да си поговорите с майка ми. Изгорили са аптеката на баща й в Мюнхен през тридесет и втора…
— Хилди — прекъснах я аз, — знам какво се е случило с майка ти. И то е ужасно…
— Тогава те са унищожили бизнеса на семейството ми. Сега унищожават нашия бизнес.
— Не, не е така. Те ни задържат заедно — макар че не са длъжни да го правят. И да, знам, че е отвратително да чакате премията си още един месец — но все пак ние ще получим премии. Имам предвид, че можеха да ни кажат да си вървим по пътя. И, доколкото разбирам, няма да има промени в условията за здравните осигуровки, пенсиите, трудовите механизми. Наистина мисля, че те се опитват да бъдат почтени по отношение на всичко това.
— Почтени немци — махна с ръка Хилди. — Това е оксиморон.
— Какво, по дяволите, е оксиморон? — заинтересува се Деби Суарес.
До края на това импровизирано съвещание аз успях да успокоя най-лошите страхове на екипа си от „Телепродажби“ — макар те да не бяха най-щастливата групичка, когато се върнаха при бюрата си. И кой можеше да ги обвинява? Превземането е нашествие. Изведнъж осъзнаваш, че си погълнат от някаква суперсила. Сега те могат да вземат решения на живот и смърт за твоето бъдеще. Можеш само да се надяваш, че новите ти господари не са завършили школата по мениджмънт на Йосиф Сталин.
Когато се отправих към офиса си, видях, че Деби се мотае съсредоточено из коридора. Излъчваше стрес.
— Вижте, мистър Алън — поде тя и ме дръпна в една странична ниша. — Трябва да кажа нещо. Наистина се тревожа за тази работа с премиите. Имам предвид, че трябва да платя обучението на Раул до първи януари. Освен това те карат да платиш депозит за един срок, който не получаваш обратно, докато детето не завърши или не напусне. Значи трябва да плащам за три срока: девет бона. Но какво ще правя, ако получа само шест и седемстотин? Ами онези лекарства за сърце за майка ми, ами парите, които дължа на Master Card, и всичките неща, които трябва да приготвя за Коледа? Няма да се справя…
21
Хирургическа операция за пробиване на изкуствен анален отвор в тялото през дебелото черво — Б.пр.