— Виж какво ще направя — казах и аз. — Намери финансиста в училището на Раул и аз ще поговоря с него. Ще му обясня какво става, ще го придумам да ти позволи да платиш половината пари, когато получиш втория си чек в края на януари. Става дума за академията Фейбър, нали?
— Да, наистина добро квакерско училище.
— В такъв случай те не трябва да са чак такива шушумиги, що се отнася до парите.
— Благодаря, мистър Алън.
— Един съвет: това е нов мениджмънт, не е улицата. Така че просто се захвани с работата си. Защото — повярвай ми — мисля, че всичко ще се развие добре.
— Наистина ви вярвам, мистър Алън.
Тогава Бог да ти помага! Защото лично аз не вярвах и на една дума, която казвах. Но исках да кажа нещо утешително, ако това щеше да поддържа спокойствието на войската.
След като успокоих страховете на Деби, ми предстоеше да се справя с още една персонална криза. Айвън Долински. Когато влязох в офиса, той все още стоеше до прозореца ми и изглеждаше толкова вглъбен, че не ме чу докато не казах:
— Мислех, че тази сутрин трябва да си на среща с GBS в Стамфърд? — учудих се аз.
— Срещата е отложена — каза той, без да се обръща към мен.
— За кога?
— За по-късно.
— Добре ли си, Айвън?
Той най-накрая се обърна и ме погледна. Кожа с цвета на хартия. Огромни сенки под очите. Невзрачен тъмносин костюм с широки ревери, с който — благодарение на драстичното отслабване на Айвън — приличаше на плашило на мормонски мисионер. Ноктите му ги нямаше, кожата на пръстите му беше червена и изранена. Макар че почти всеки ден говорехме по телефона, той беше постоянно на път, така че не бях го виждал повече от два месеца. Трябваше да положа големи усилия, за да скрия колко съм притеснен от външния му вид. Запитах се дали все още ходи при психоложката, която му намерих.
— Предполагам, че си чул новината — рекох му предпазливо.
Той кимна и пак се обърна към прозореца.
— Снощи, когато ти изпратих електронната поща, наистина не знаех какво става. И не исках да се тревожиш…
Спрях по средата на изречението. Айвън се разплака. Най-напред слабо — задушено ридание, което се мъчеше да овладее, но което бързо ескалира. Аз затворих вратата на офиса си, бързо пуснах щорите на стъклената стена, която гледаше към кутийките на „Телепродажби“, и настаних Айвън в стола си. Грабнах телефона и казах на Лили от централата да задържа всички обаждания. После седнах срещу Айвън и изчаках пристъпа му на плач да приключи.
— Кажи ми — помолих го аз.
Той сведе поглед към бюрото и каза:
— Току-що изгубих сделката с GBS.
5.
Това беше като прав удар по челюстта. Подскочих. И Айвън ме видя как подскачам.
— Съжалявам, наистина съжалявам, не знаеш колко съжалявам…
Гласът му отново започна да трепери. Опитах се да отговоря много спокойно, много концентрирано.
— Какво точно се случи?
— Откъде можех да знам. През последните два-три месеца изграждам взаимоотношения с този тип Тед Питърсън в техния отдел за медийни продажби, вчера си стиснахме ръцете за това шестстранично приложение за април, тази сутрин тръгвам на север към Стамфърд по I-95, документите са в чантата ми за подпис и някъде край Рай той ми се обажда: Слушай какво, съжалявам, но ние променихме маркетинговата си стратегия за късната зима. И така — точно сега никаква продажба. Колата ми едва не изскочи от пътя.
— И това беше всичко?
— Разбира се, че не беше, Нед. Имам предвид, че сега топките ми са на касапския дръвник, инвестирах три месеца да омайвам духача, вчера бяхме дяволски близо… така че мислиш ли си, че аз просто ще се откажа така, О, хей, това е малко неприятно… но в живота на всеки трябва да пада по малко дъждец, нали?
Той крещеше. Аз вдигнах ръце.
— Айвън. Успокой се. Аз не съм ядосан (лъжа). Не съм разстроен (по-голяма лъжа). Просто искам да науча фактите.
— Съжалявам, съжалявам… Наистина се понесох по течението, Нед. Това е просто, като с всичко друго, което става, тази лоша новина беше…
— Разбирам те. — И наистина го разбирах. Детето му. Бракът му. Професионалната му стойност. Загуба. Загуба. Но макар че една част от мозъка ми съчувстваше на деликатното му положение, друг сектор от него изпращаше бързи червени сигнали. Защото след като многостраничната притурка на изведнъж изчезна, сега за априлския брой ни оставаха шест празни страници (а той трябваше да влезе в печатницата в петък). А шест празни страници означаваха двеста и десет хиляди долара загуба от рекламни приходи. Все едно да си поднесем главите на Кланг-Мартелсман на поднос. Ако те търсеха начин да изхвърлят една част от нас, това щеше да им даде перфектно извинение.