— Само ако можех да му отнема пет минути.
— Днес той не разполага с пет минути, мистър Алън — решително изрече тя.
— Всеки разполага с пет минути.
— Ще му съобщя, че сте се обаждал. Нищо повече не мога да направя. — И затвори.
Тед Питърсън. Запознах се с него на големия панаир на Гец-Браун миналата година. Типичното корпоративно леке. На трийсет и две и решен да стане вицепрезидент преди да навърши тридесет и пет. Истински играч, който печели.
— Чух, че си дяволски добър тенисист — каза той на коктейла, даван от Сий гейт технолоджи инкорпорейтид (водещ доставчик на технологии за съхранение и осигуряване на информация).
— Играех по малко в колежа. Но сега… сега съм просто сериозен аматьор.
— За кое училище си играл?
— Мейн, Фармингтън.
Видях как устните му се изкривиха в иронична усмивка.
— Не мисля, че сме играли заедно.
— Ти къде си учил?
— В Принстън.
След като той спечели тази точка, разговорът някак си премина на темата за любимите ни играчи на всички времена.
— Стефан Едберг, долу ръцете — казах аз. — Джентълмен на корта, но с истински смъртоносно жило. А ти?
— Иван Лендъл. Живото въплъщение на безпощадна ефективност.
Несъмнено Питърсън си мислеше, че е безпощадно ефективен, когато изхвърли Айвън зад борда… макар че копелето със сигурност знаеше всичко за многобройните трагедии на Айвън. Обичам самаряните.
Петте лампички на телефона ми присветваха лудо. Натиснах копчето на говорителя.
— Някакви съобщения, Лили? — попитах аз.
— Тук сигурно имате две дузини съобщения, мистър Алън.
— Страхотно. Дай ми големите.
— Всички външни търговски представители. Типовете от медийните продажби на Ad-Tel, Icom, Info-Com. Microcom… списъкът наистина е дълъг.
Все по-лошо и по-лошо. Слухът за превземането очевидно се беше разпръснал из индустрията като рак — и всеки основен рекламодател в „Компютърен свят“ се беше обадил, очевидно за да разбере дали все още сме в бизнеса.
— Имаш ли нещо против да ми изпратиш целия списък с обажданията по електронната поща, Лили?
— Няма проблеми, мистър Алън. О, едно последно нещо, жена ви се обажда, каза, че е чула новината. Иска веднага да разговаря с вас.
— Сега на линията ли е?
— Не. На първа имате мистър Мадуро, мистър Сирио е на втора, мистър Блухорн — на трета…
Всичките ми основни момчета на терена. Всичките разбираемо разтревожени дали все още имат работа.
— Ще говоря със Сирио. Кажи на останалите, че ще им се обадя по-късно.
— Имате го, мистър Алън. Нещо последно: да започвам ли да преглеждам обявите за работа?
— Приеми го така, Лили: аз не съм разтревожен.
— Разбирам ви, мистър Алън.
Натиснах втория бутон на телефона си.
— Здрасти, Фил — поздравих аз. — Съжалявам, че те накарах да висиш така.
— Забра’и за туй, Нед. Струва ми се, че там тече някакъв много шибан ден.
Добрият стар Фил. Мистър Лаконичен. И твърд като скала. От целия ми екип продавачи Фил беше несъмнено човекът, с когото можех да работя най-лесно. Току-що преминал четиридесетте, неоправдано пълен, роден и откърмен в Куинс, все още жител на махалата (на Озоновия парк, за да бъдем точни), човек, който се обличаше на бърза ръка, обичаше сиви двуредни костюми и имаше нулева толерантност към глупостите. След срива на Айвън Долински Фил беше моят продавач номер едно. Никога в живота си не съм виждал по-добър търговец. Трябваше само да вдигне телефона, и приключваше сделката. Списъкът му с клиенти беше затворен херметически — не случайна пратка, скочила на противоположната страна. (Често се чудя дали издръжливостта на Фил, мистър Голяма Работа, поддържаше клиентите на линия.) И за разлика от другите ми момчета на терена, той никога не мърмореше, не хленчеше и не се оплакваше от бизнеса. Справяше се с работата.
— Значи си чул новината? — попитах.
— Да. Чух. Немци. Ще работят ли с нас?
— Така казват.
— Тогава всичко е наред. Чух и за историята с премиите. Не е точно в представите ми за нещо приятно.
— Не е и в моите.
— Но нали ще ги дадат?
— Увериха ме…
— Тогава и това е наред.
Обичах това момче. Никакъв гняв. Никакви глупости.
— Слушай, Фил! Трябва да те помоля за една услуга.