Разбира се, никой не се хвана. Не че очаквах някой да захапе. Тежката артилерия в компютърния бизнес вече бе изготвила рекламната си стратегия за месеци напред — така че вероятността някой да се съгласи на многостранично приложение в последната минута (и да представи проекта за по-малко от тридесет и шест часа) беше равна на възможността следващия месец да полетя с космическа совалка на НАСА.
Все пак си струваше да опитам. Сега всичко си струваше.
До пет приключих с последното име от списъка и се обадих за осми път (и реших, че ще е последен) в офиса на Тед Питърсън. Не бях ял цял ден, не бях мърдал от бюрото и мозъкът ми беше почти мъртъв. Тогава Деби подаде глава в офиса ми и каза, че комбинираните сили на „Телепродажби“ се сражават на рекламния фронт.
— Всички, на които се обадих, все ме питат: Още ли сте в бизнеса? Така че ми беше доста трудно да ги убедя набързо да купят по осминка страница. И, трябва да ви го кажа, Хилди и другите се тревожат, че стигаме до отчаяние, борейки се за това рекламно пространство в последната минута. Искам да кажа, че вече работим за май…
— Чувам те, Деби.
— Не ме разбирайте погрешно, ние тук си съдираме задниците. Особено ’щото всички знаем, че работата на мистър Долински е застрашена.
Невероятно. Сигурно ми подслушваха офиса.
— Тъй че какво искате да направим, мистър Алън?
Аз въздъхнах. Силно.
— Концентрирайте се върху майския брой. Сигурен съм, че някой от външните продавачи ще се справи успешно.
Но това не стана. Десет минути по-късно поръчвах на Лили дванадесетата си чаша кафе за този следобед, лампичките на телефона ми отново започнаха да пламтят. Първо Денис Мадуро, после Дъг Блухорн, последван от Фил Сирио. И всички те имаха един и същ отговор за мен: никой от клиентите им не можел да се ангажира с повече пространство за толкова кратко време.
— Не е нужно да ти казвам името на проблема — подсети ме Фил Сирио. — Нарича се Коледа. Бюджетът на всички е изстискан до последния цент и точно сега никой не иска да си усложнява живота. Повярвай ми, опитах всичко възможно. Никакъв шанс.
— Все пак благодаря за опита, Фил.
— И как ще разрешиш това?
— Не знам какво да правя. Освен да се изкормя ритуално пред немците.
— Шефе, нека да се обадя на Тед Питърсън.
— Това е изнудване.
— Я стига! Това е убеждаване, нищо повече. Както този тип е казал на Айвън, че ще подпише договора. Просто ще му напомня, че устният договор струва точно колкото всеки друг.
Облегнах глава върху влажната си ръка. Накрая казах:
— Ще помисля.
Шест и десет. Погледнах си ноктите. За пръв път от около десет години те бяха изгризани до дъно. Също като на Айвън. Още един ден като този и щях да започна да се замислям върху медицинската полза от цигарите.
Още една лампа на телефона мигаше. Какво следва? Натиснах бутона неохотно.
— Къде беше, по дяволите?
Лизи. Много развълнувана Лизи — и с основателна причина, тъй като не бях отговорил на нито едно от половин дузина съобщения, които тя ми беше оставила днес.
— Лизи, мило, съжалявам, съжалявам, не мога да ги опиша какво е тук…
— За какво мислеше? Напълно ме разтревожи. Имам предвид, влизам тази сутрин в офиса и всички тичат при мен да ми кажат, че Кланг-Мартелсман са купили Гец-Браун. И после, когато ти не ми се обади…
— Виж, тук се развихря криза. Нямах и минута…
— Всеки има една минута — прекъсна ме тя, повтаряйки саркастичната ми забележка към секретарката на Тед Питърсън преди няколко часа. — Особено за съпругата си.
— Лизи, не се сърди. Не исках…
— Не се сърдя. Просто съм малко наранена. И, естествено, разтревожена. — Гласът й омекна. — Добре ли си?
— Не съвсем.
— Показаха ти вратата?
— Не, но със сигурност ще го направят в петък сутринта.
Разказах й всичко, което се случи, след като влязох в ресторанта на закуската с Чък Зануси. Всичко, освен предложението на Фил Сирио да изнудваме Тед Питърсън. Когато свърших, тя каза:
— О, миличко, това е един шибан ден…
Успях да се разсмея.
— Възможно най-шибаният. И още не е свършил. Имам предвид, че наистина не знам как да запълня тези шест страници — освен с голи снимки на Чък Зануси.