— Абсолютно.
— Тогава трябва да пием за тази добра новина — ухили се Креплин. И двамата надигнахме втората си чаша водка. Чук. Хайде в гърлото.
— Знаеш ли как разбрах, че ще работим добре заедно? — попита Креплин, намаза голямо парче хайвер върху блината си и после я лапна наведнъж. — Когато се срещнахме за пръв път, ти се държеше малко хладно с мен. Беше склонен към конфронтация. Харесвам този стил — добър човек от екипа, добър капитан на своите войски — съжалявам колеги — човек, който не се съгласява веднага с онова, което кажат началниците му. Уважавам човек, който може да балансира между корпоративната лоялност и един независим поглед. Не като Чък Зануси.
— Чък е добър човек.
— Искаш мнението ми за твоя шеф? Чък Зануси е много дебел. И се страхува до смърт от мен. Което е една от причините да не го уважавам. Тази — както и фактът, че физическата му шишкавост намеква за пълна липса на дисциплина.
— Той може да яде прекалено много понички, но ако списанието се развива успешно, това се дължи на Чък. Наистина е забележителен издател и познава компютърния бизнес от главата до петите.
— Впечатлен съм, Едуард. Такава лоялност към човек, който само преди час те заплаши да те уволни, ако не разрешиш кризата с GBS.
— Ти откъде знаеш?
— Нали аз инструктирах Чък Зануси да те уволни, ако не намериш разрешение на този проблем.
— Благодаря.
Креплин се изкикоти приглушено.
— Това е тест. Тест, който знам, че ще преминеш успешно. Брилянтно. Така че Чък Зануси няма да те уволни, нали?
Фил, обади се!
— Не, Клаус. Няма.
— Отлично. Защото след кризата — и, разбира се, след Коледа — аз ще уволня Чък Зануси. Лично.
Посегнах към третата чаша водка и се опитах да изглеждам спокоен.
— Сериозно ли говориш? — попитах.
— В бизнеса винаги съм сериозен, Едуард.
— Сигурен съм, че е така — кимнах стегнато.
— Толкова сериозен, че вече знам кой ще бъде наследникът на Чък.
— И кой е щастливецът?
— Ти.
Аз премигнах.
— Аз?
— Да, ти.
— Няма начин.
— Всичко е решено. Дойде ли втори януари, ако искаш, ние ще те назначим за нов издател на „Компютърен свят“. Поздравления.
Без да мисля, аз вдигнах водката и я гаврътнах.
— Ъъъ… благодаря.
6.
Не можах да заспя. В продължение на час се взирах в танцуващите сенки по тавана на спалнята ни. Светещият будилник до леглото ни показваше три и дванадесет през нощта. Бях у дома от два, след като най-накрая успях да се измъкна от лапите на Клаус Креплин. След като хвърли онази малка бомба за това, че ми предлага работата на Чък, той започна да ме разпитва за идеите ми за списанието. Опитах се да остана на висотата на положението, обяснявайки как можем да засилим редакторското съдържание чрез провокативни напътствия за консуматора, иновационни очерци, а също така и да разширим рекламния си пазарен дял (особено в критичното бойно поле на Северозапада). На петата водка се хванах, че казвам:
— Няма причина — с подходяща маркетингова стратегия — за шест месеца да не станем Номер Две в бизнеса. Компютър Америка играят добре, но те не са нито толкова евтини, колкото РС Глоуб, нито толкова елитни, колкото нас. Моят подход ще бъде да запазя общия визуален стил на елитно списание, но постепенно да разширя привлекателността му, концентрирайки се върху толкова важния сектор за домашните компютри. И, разбира се, един по-остър визуален подход няма да ни навреди. Искам да кажа, че не предлагам нищо оригинално. Само добрата стара разумна търговия. И ако получа работата…
— Ти получаваш работата — увери ме Креплин.
На шестата водка аз казвах:
— Трябва да ти кажа, Клаус, че се чувствам малко странно…
— Странно? — учуди се той, търкаляйки думата върху езика си сякаш беше някаква непозната субстанция. — Какво значи странно?
— Изнервен. Уплашен. Виновен.
— Мога да разбера изнервен и уплашен — изгледа ме втренчено той. — Това е нормална човешка реакция спрямо голям напредък в кариерата. Но виновен! Едуард, моля те! Това е бизнес…
— Чък ми е шеф.
— Аз пък съм шеф на Чък. А Дитрих Мартелсман е мой шеф. А акционерите в края на краищата са шефове на хер Мартелсман. Всички трябва да отговаряме пред някого. И ако този някой е недоволен от нас…