Бързо набрах един и двадесет и една, натиснах два пъти копчето със звездичката и прибрах телефона в джоба си.
Когато се върнах в дневната, шампанското беше пристигнало. Келнерът от рум сървиз вадеше тапата. Креплин седеше между Анджелика и Моник, бъбреше нещо и прокарваше левия си показалец нагоре-надолу по черните чорапи на Анджелика. И двете жени изглеждаха страхотно отегчени. Несъмнено те просто искаха да си свършат работата, да си вземат парите, да се приберат и да си легнат. Но Креплин беше решен да празнува. Щом шампанското беше разлято, той изпрати келнера с бакшиш от десет долара, после подаде чаши на жените.
— Познавате се с Крюг, нали, дами? — попита той.
— Има мехурчета и е френско, нали? — попита Анджелика.
— Познавате шампанското — кимна доволен Креплин.
Подаде ми една чаша и ми прошепна в ухото:
— Направи ли вече избора си?
Наблюдавах как Анджелика си изплюва дъвката в пепелника, преди да си пийне от шампанското. Защо телефонът не започва да звъни? Опитвайки се да спечеля време, аз казах:
— Ще оставя на теб да вземеш решението, Клаус.
— Не, не, не. Аз съм домакинът, така че настоявам ти пръв да избереш.
— Откъде намери тези момичета?
— Една агенция, която често използваме за забавления — винаги, когато сме в Ню Йорк. Много надеждна агенция, така че няма защо да се притесняваш за болести.
— Приятно е да се чуе такова нещо.
— И така, Едуард — времето върви. Твоят избор…
Поех си дълбоко дъх.
— Е…
И тогава, слава Богу, клетъчният ми телефон звънна. Креплин и двете жени се стреснаха. Трябваше да положа усилия да прикрия облекчението си.
— Да? — казах аз, когато го включих. Един електронен глас ми каза: Това е вашето обаждане за събуждане в един и двадесет и една… Това е вашето обаждане за събуждане в един и двадесет и една.
Притиснах слушалката до ухото си, опитвайки се никой освен мен да не чуе гласа.
— О, Лизи — казах в слушалката, после я покрих с ръка и се обърнах към Креплин: — Жена ми. — Той вдигна очи към небето. Аз продължих да говоря в слушалката: — Да, да… Аз съм в апартамента на Клаус Креплин в Уолдорф… Какво?… О, Христе, не. Кога?… Зле ли е?… О, скъпа… Добре, добре. Веднага ще дойда. Спешното отделение в Рузвелт? Дай ми десет минути.
Затворих и веднага си грабнах палтото.
— Проблем ли има? — попита Креплин.
— Беше жена ми, Лизи. Баща й, който от няколко дни живее при нас, е получил силни болки в гърдите. Закарали са го в болницата Рузвелт…
Облякох си палтото.
— Слушай, Клаус… съжалявам, че постъпвам така, но…
Той сви рамене.
— Трябва да направиш това, което е необходимо — каза той.
— Благодаря за страхотната вечер — казах аз, стискайки ръката му. — Утре ще поговорим. Бързо махнах за довиждане на двете проститутки. Те не ми отвърнаха.
Когато отворих вратата, Креплин каза с глас, пропит с ирония:
— Моите най-добри пожелания на прекрасната ти жена.
Трийсет минути по-късно аз се мушках в леглото до моята прекрасна, но много сънлива жена. Наведох се за целувка, на която тя реагира с несвързано охкане, преди да се претърколи надалеч от мен. Дръпнах възглавницата към себе си и затворих очи с напразната надежда, че сънят ще ме споходи. Исках да залича този ден, да дръпна щепсела на всичко, което се беше случило, и да си взема пет часа почивка от множеството етични дилеми. Като например: можех ли утре да погледна Чък Зануси в очите, знаейки съвсем определено, че той беше, по отношение на компанията, обречен човек — и че аз щях да прекрача през трупа му, за да му отнема работата? Трябваше ли наистина да мълча по този въпрос пред Лизи — особено след малката постановка, която Креплин ми направи тази вечер? И отново, дали Креплин можеше да промени решението си за моето повишение, след като се измъкнах хитро от неговия малък коледен празник с двете проститутки? И, разбира се, ако силната тактика на Фил Сирио с Тед Питърсън се разчуеше, аз не само щях да остана безработен завинаги, но вероятно щях да стана и близък познат на манхатънския окръжен прокурор…