Очите ми отново се ококориха. И през следващия един час лежах вцепенен от ужас; остър случай на среднощна нервна криза. Само че за разлика от обикновеното свободно плаване, страховете в четири сутринта, тези страхове бяха реални, веществени, наистина опасни.
Най-накрая бях победен от неизбежното и се измъкнах от леглото. Строполих се на големия бял диван в дневната и се загледах навън към неясните светлини на заспалия град. Обади се, Фил! След четири часа щях да изрека тази фраза. Питърсън щеше да се страхува от изобличение, щеше да капитулира и да одобри M.P.I. Моят задник щеше да бъде спасен. На втори януари щях да стана новият издател на „Компютърен свят“ и да се търкалям в мангизи. Край на историята.
Като се изключи, разбира се, това, че щяха да последват много нощи като тази — когато ще се събуждам в три сутринта и ще се чудя: наистина ли ще ми се размине? Можеш ли да се забъркаш в морална катастрофа и наистина да се измъкнеш невредим? Или някой мъничък гласец ще пропълзи при теб в моменти на уязвимост като този и ще прошепне: няма безплатен обяд… няма чукане, без да си разкопчееш ципа…
Проклетият ми баща. Мистър Етичен — който винаги ни тъпчеше главите със своето основно кредо в живота: винаги си плащаш, когато постъпиш погрешно. Но понякога погрешната стъпка е единствената стъпка, нали? Особено в ситуация, от която няма изход — освен, разбира се, да паднеш грациозно върху меча си… и заедно с това да прецакаш едно вече решено повишение в кариерата си.
Големият задник Тед Питърсън. Вероятно сега си спи дълбоко в дома си в Кънектикът, без да знае за факта, че неговото лекомислено решение да откаже една въшлива реклама е заложило на карта няколко кариери. Типично аморално юпи26. Прецаква бизнеса, унижава жена си. Не е верен на никого, освен на алчната си амбиция. Спомням си онова изложение на Каймановите острови — как в деня преди Тед да нападне Джоан той седеше в бара в Хайт и се хвалеше със снимките на новата си къща в Кънектикът. Точно до водата в едно градче, наречено Олд Гринуич. Къщата струвала седемстотин и петдесет хиляди долара, настоя да ме информира той. Огромна веранда с изглед към пролива. Пет минути с кола до гарата. Четиридесет и пет минути до Гранд сентръл. Страхотни училища. И единственото не бяло лице, което можеш да видиш, принадлежи на домашната прислуга.
Олд Гринуич, Кънектикът. Вероятно трябва да се наричаш Брад или Чип, или Еймс, или Едуард Арлингтън Питърсън-младши, за да живееш там.
Олд Гринуич, Кънектикът. Четиридесет и пет минути с влак. Един час с кола. Вероятно по-малко — по това време през нощта.
Вдигнах телефона. Набрах информация за кода на Олд Гринуич. Операторката ме информира, че в тази област имало двама Е. Питърсън.
— Какви са адресите? — попитах аз.
— Сър, не даваме подобна информация по телефона — отговори тя.
— Това е Т. Питърсън, чийто адрес е до пролива — поясних аз.
— Имате предвид Шор роуд?
Хванах я.
— Точно така. Номер тридесет и три, нали?
— Шор роуд четиридесет и пет. Моля ви изчакайте за вашия номер…
След като измъкнах адреса на Питърсън, аз пуснах компютъра, включих се в линията, свързах се със системата за търсене Йаху и ги помолих да намерят карта на Олд Гринуич, Кънектикът. За десет секунди картата се появи на екрана и ме попитаха за точния адрес в Олд Гринуич. Аз напечатах: Шор роуд 45, натиснах клавиша за търсене и… бинго: появи се подробна карта от този район на Олд Гринуич.
Разпечатах картата, посегнах отново към телефона и се обадих на Коли под наем Ейвис. Дали имат двадесет и четири часова агенция в Манхатън? На Четиридесет и трета между Второ и Трето? Чудесно. Дали имат кола, която да наема за тази нощ? Шевролет Ятаган! Ще свърши работа. Погледнах си часовника. Три и четиридесет и три. Казах им, че ще бъда там да я взема в четири и тридесет.
Взех си душ, обръснах се. Облякох костюм и сложих вратовръзка. Направих си една бърза чаша нес кафе, глътнах пет витамина и оставих бележка на Лизи:
„Скъпа,
Не можах да заспя. И трябва да отида на една ранна командировка до Кънектикът. Обади ми се като станеш и ще ти обясня всичко.
Ти си най-добрата…“
Грабнах картата на Олд Гринуич. Взех палтото си в ръка. Измъкнах се от апартамента колкото може по-тихо. Махнах на едно такси на улицата. За десет минути бях в офиса на Ейвис. В пет часа се носех на север по улица Хенри Хъдзън, завих надясно на Крос Бронкс и последвах знаците за I-95 на север към Кънектикът.
26
Yuppie — млади професионалисти през 80-те години, считани за изключително амбициозни, капризни материалисти. — Б.пр.