— Но ти приключи сделката — не Айвън.
— При Айвън всичко е наред.
— Той ме притеснява. От месеци не е направил никакъв удар.
— Два месеца, това е всичко.
— Достатъчно дълго е — отбеляза Чък.
— Все още достигаме квотата.
— Само защото всички останали го покриват.
— Преди Айвън беше печеливша карта и пак ще бъде. И той е на ръба да приключи голяма сделка за две страници с GBS…
— Ще повярвам, когато видя мастилото върху договора.
— Хайде, знаеш какво му се струпа на главата…
— Да, да, да.
— Обичам състрадателните издатели.
— Покрих му задника, когато мина през подобен лош период преди две години.
— Той и тогава се измъкна. Даже надвиши квотата си с двадесет и два процента. Момчето пак ще се измъкне.
— Разчувстван съм от вярата ти в човечността, Нед. Това е толкова шибано оптимистично…
— И защо беше това отклонение в Чикаго?
— Утре.
— Какво?
— Ще ти кажа утре. На закуска. В осем сутринта, в „Уолдорф“.
— Нещо ново?
— Утре.
— Значи има нещо?
— Може би.
— Какво искаш да кажеш с това може би?
— Може би означава може би, това е всичко.
— Лошо е, нали?
— Нед, ще се справим с това.
— Наистина трябва да е лошо.
— Не е лошо.
— Тогава какво е?
— То е… интересно.
— О, страхотно!
— И ще бъде разкрито на закуска. Бъди там.
Затворих телефона. Започнах да барабаня с пръсти по бюрото. Захапах долната си устна. Копнеех за една цигара — и съжалих, че ги бях отказал преди шест месеца. Интересно. Това не ми харесваше. То можеше да означава само едно — промяна. А промяна — особено в голяма мултинационална организация като тази — обикновено беше синоним на неприятност.
Нали разбирате, „Компютърен свят“ е само едно от дузината интернационални заглавия, собственост на групата Гец-Браун. Те са компания, основана в Америка, която притежава верига от аудио-, видео- и компютърни списания в Германия, Великобритания, Франция, Япония, както и в САЩ. Те също така имат много успешен отдел, който планира и провежда основните панаири за търговия с компютри по цял свят. Това е надеждна, непревзета мултинационална компания — и силно корпоративна. След като веднъж се присъединиш към Семейство Гец-Браун, ти си защитен член на организацията докато си производител.
— Нека споделя с теб официалната и неофициалната страна на Гец-Браун — каза Чък Зануси на интервюто ми за работа през деветдесет и трета. — Официалната линия е следната: ти влизаш в една от най-доходните издателски компании в цял свят. Искаш да узнаеш колко е доходна? Вземи това: преди тринадесет месеца Беар-Стърнз купиха цялата световна организация за един милиард и седемстотин хиляди долара, после, седем месеца по-късно, я продадоха на сегашните ни японски собственици, Йокимура, за два милиарда. Не е лошо като ресто за половингодишна временна собственост… Сега неофициалната линия — начинът, по който или оцеляваш, или умираш — се свежда до два прости въпроса — можеш ли да потвърждаваш и да изпълняваш? Може да си неточен когато дойде до омайване на клиентите, но в офиса трябва да си играч от отбора. Ако вземеш да си играеш на моята пишка е по-голяма от твоята, ще изхвърчиш, преди да си успял да си закопчаеш дюкяна. Втора точка: докато правиш пари за компанията, задникът ти е на топло. Всичко се свежда до продуктивността и до това дали можеш да изпълняваш квотата си месец след месец.
Откак влязох в „Компютърен свят“, аз винаги съм изпълнявал квотата си… и съм бил награждаван с редовни повишения по служебната стълбица. По дяволите, през първите ми две години в „Телепродажби“ бях печалбар номер едно в списанието — вкарвах осемнадесет процента повече пари от всеки друг търговски представител. А след като ме назначиха за териториален мениджър по продажбите, екипът ми последователно надмина всички други регионални отдели, когато ставаше дума за събиране на приходи от реклама.
Защо тогава нещата изведнъж трябваше да станат… интересни? И защо Чък — мистър Бърз стрелец — беше толкова дяволски потаен за онова, което ставаше в Чикаго?
Станах и погледнах през стъклените стени на офиса си. Това не е точно офис — по-скоро кутийка два на два, забутана в задната част на невзрачна административна сграда от бели тухли на Трето авеню и Четиридесет и шеста улица, построена през шейсетте. Поне имам прозорец, който ми дава панорамна гледка към мрачния евтин хотел на Лексингтън авеню (от онези долнопробни вертепи, които привличат купища туристи от Източна Европа). През стъклените стени на офиса си мога да наглеждам работата: малък зайчарник от кутийки, в които моите хора от „Телепродажби“ са изцяло свързани с телефона по време на предписаните осем часа на ден. С изключение, разбира се, в края на офиса — на Деби Суарес — която, както винаги, още е тук в седем вечерта, бърборейки по миля на минута в слушалката си, докато обработва някой нещастен, нищо неподозиращ глупак, направил грешката да я остави да развихри търговските си наклонности.