В „Компютърен свят“ Деби е известна като Автомата Суарес — заради способността й да говори по-бързо от всеки друг на планетата. Тя също така е и необикновен шпионин — знае всичко нужно за всеки в списанието. Фактът, че е с размерите на розова кукличка Кюпи — около четири фута и десет инча, къса тъмна къдрава коса, големи зелени очи, със структура на боксьор от категория муха — превръща нейния Ниагарски водопад от думи в нещо още по-изумително.
Когато излязох от офиса си и се приближих до нейната кутийка, я чух как препуска с напълно отворени клапи.
— Знам, знам, знам, знам, но вижте, къде си мислите, че ще намерите по-добър пазар? Не, не, не. Те са ви казали това, но тогава ще останете без нищо. Казвам ви нищо, нищо. Мислите, че щях да ви говоря това в седем часа във вторник вечерта, когато можех да си бъда у дома при детето си, ако не мислех, че мога да направя нещо за вас? К’во имам предвид с това да направя нещо? Четири четвърт страници за шест месеца. Давам ви сделката на седмицата. Петстотин петдесет и две. Разбира се, разбира се разбира се, това е тридесет и пет на страница. Пълна страница. Но четвъртинките са десет на парче. Защо? Вие питате защо? Вървете по дяволите — вие знаете защо. Никога четвърт страница не е една четвърт от цената на пълна страница. Винаги ще плащате десет процента повече… освен сега, когато ви предлагам шест четвъртинки точно за това, за което молите. Това е осемстотин седемдесет и пет за брой — и вие спестявате… хей, бърз сте с изчисленията. Но сега умножете по шест с този ваш калкулатор… точно така, говорим за седемстотин и петдесет, които все още са в джоба ви. Искам да кажа, това отстъпка ли е, или какво? Да, да, да, разбира се, че ви даваме възможност накрая да одобрите разположението. Но вижте, това не е оферта, с която можете да преспите. Пускаме този брой утре на обяд. Имам още трима, които чакат за тази страница… Вие какво? Давам ви обещание, това е обещание. Откъде да знаете, че е обещание? Я се разкарай…
Завъртях се в съседната кутийка, слушайки с удоволствие тази маниакална реч. Деби беше великото ми откритие — безспорната търговска звезда за годината в „Компютърен свят“. Наех я да запълни мястото в „Телепродажби“, овакантено от мен, след като получих повишение. Имаше и други подходящи кандидати — но онова, с което Деби наистина ме спечели, не беше само експлозивният й, многословен глад за мястото (Вие ми дайте работата, мистър Алън, и няма да съжалявате. И когато казвам, че няма да съжалявате, наистина имам предвид, че няма, няма, няма да съжалявате.) Става дума и за миналото й — тъмните подробности от живота й, които тя не беше споменала в автобиографията си, но които разкри с малко, нежно подпитване от моя страна. Как израснала в отвратителен квартал в Източен Ню Йорк. Как баща й изчезнал завинаги в Сан Хуан, когато тя била на четири. Как забременяла на седемнайсет и овдовяла на деветнайсет, след като пропадналият й съпруг раздразнил своите работодатели наркотрафиканти, прибирайки приходите от сделка с кокаин. Как се върнала в гимназията и се озовала на секретарска работа и накрая успяла да се измъкне от Източен Ню Йорк, намирайки си малък едностаен апартамент в Стювесант таун, където сега живееше със старата си майка и синчето си Раул. Как знаела, че може да продаде всичко на всеки — нуждаела се само от някой като мен да й даде старта.
— … е, ще стане ли, или какво? Както казах, сега е седем и осемнадесет, бизнесът вече затваря. И елате утре… да, точно така, у-ха, да, да, да, без конкуренция покрай вас, с одобрение за броя, петстотин петдесет и две… тук на едно мнение ли сме?
Наблюдавах как всичките й лицеви мускули се стегнаха, а очите й се затвориха внезапно — като на човек, който не може да гледа изтеглянето на лотарията. После изведнъж раменете й се отпуснаха и лицето й придоби изражение на уморено облекчение.