— Имаш предвид не американец!
— Предполагам.
— Мария каза ли дали той говори английски?
— Да… но с онзи акцент?
— С европейски акцент?
— Така мисля.
— Ами лакеите с него? Бодигардове ли са били?
— Каза, че носели куфарчета.
— Адвокати — досетих се аз.
— Какво става, мистър Алън?
Имах много добра представа, но знаех, че ако й кажа, тя няма да спи нощес. Така че вместо това й пуснах най-добрата си търговска усмивка — онази усмивка не се тревожи, с мен си в безопасност, която поражда надежда и доверие… която маскира факта, че (както при всички, покрай които минаваш по улицата в тези дни) наистина не знаеш дали земята под краката ти все още е твърда.
— Приеми го така, Деби — казах аз. — Ще бъде интересно.
2.
Докато изляза от офиса, стана седем и половина — един час в Ню Йорк, когато да съзреш свободно такси е почти толкова обичайно, колкото да видиш блуждаещ лос по Трето авеню; когато отчаяно закъснели за театър и изтощени служители се хвърлят на пътя на всяка минаваща жълта кола, молейки всички тези свободни от смяна шофьори да направят един последен курс заради тях.
Падаше лек снежец — което означаваше, че перспективата да намериш такси бе смалена от никаква до по-малко от никаква. И така, вдигнал яката на палтото си, аз се насочих на север по Трето в продължение на девет преки, после свих на запад по Петдесет и шеста улица. На път успях да догоня Денис Мадуро (пътуващ търговец от Масачузетс) някъде на I-290 на юг от Уорсестър.
— Шефът ме вика — информира Мадуро, когато чу гласа ми.
— Само защото ти не ми се обади, Денис — отговорих спокойно.
— Знаеше, че през целия следобед бях в офиса с Джак Драбъл от „Инфоком“.
— Е, и?
Продължителна въздишка.
— Вече не сме там.
— Проблемът?
— Той все още не иска да се обвърже с онова многостранично приложение за юни.
Моментално разбрах защо гласът на Денис, звучи толкова обидено. Многостраничното приложение е специална шестстранична рекламна секция, на която се опитваме да наблягаме във всеки брой. И тя струва (при най-високия удар) двеста и десет хиляди от рекламни постъпления. Това се приемаше за най-висок успех на нашия търговски екип… а Денис дебнеше „Инфоком“ от месеци, надявайки се да ги пипне.
— Защо се дърпа? — попитах аз.
— Не качва по-високо от сто и осемдесет…
— С това не можем да си изкараме и хляба.
— … а освен това иска и четири цвята на всички страници.
— Крадец. Трябва ли ти помощ?
— Днес бях толкова сигурен, че ще пипна копелето. А после той ми изважда тези говна с четирите цвята…
— Денис, Трябва Ли Ти Някаква Помощ В Тази Работа?
Дълга, упорита пауза.
— Да — изрече най-накрая Денис.
— Дай ми директния му телефон — скръцнах със зъби аз. След като казах на Денис, че ще му се обадя на другия ден, веднага набрах номера на Джак Драбъл. Бедният Денис — винаги мрази да ме моли за услуга, както не може да понася и факта, че, на тридесет и две, аз съм с шест години по-млад от него… и съм му шеф. И като всеки продавач той чезне от отчаяние, когато не може да приключи сделка.
Телефонът звънна четири пъти. Не исках да говоря директно с Джак Драбъл точно в този момент — рискувах, разчитайки на факта, че той вече си е отишъл у дома. И рискувах правилно — свързах се с телефонния му секретар.
— Джак, обажда се Нед Алън от „Компютърен свят“. Не съм те виждал от събирането на Амком през октомври, но чувам страхотни неща. Слушай, за онази многостранична притурка — Грийнап компютърс те конкурират за това място… ако искаш, можеш да провериш при колегата си в Грийнап… но аз наистина, честно, искам да го дам на теб. Е, хиляда и осемстотин става — знаеш, че ти отстъпваме с трийсет хиляди от максималната си такса. Но четири цвята на всяка страница? Не става. Просто сметките не излизат. Но — и това е повече от онова, което предлагаме на момчетата от Грийнап — ще направим цветоотделката на първата и на задната страница от притурката ти. И, разбира се, ти ще вземеш мястото, което искат Грийнап. После онази малка подробност за годишното ни зимно търговско събиране. Тази година е във Вейл. От тринадесети до шестнадесети февруари. Ние плащаме, ти караш ски, идва и жена ти. Но искам отговор утре до девет сутринта. Ще се видим по пистите, Джак.
Пъхайки телефона в джоба си, аз изпитах онова наркотично бучене, което винаги ме връхлита, след като направя добър удар. Ще се видим по пистите, Джак. Структурирай всеки удар като филмов сценарий, посъветва ме веднъж Чък Зануси. Удари ги с някаква бърза експлозия, привлечи интереса им, дай им причина да се тревожат заради това накъде са тръгнали нещата, после ги закови с изненадващ край. Запомни: както писането, и това е занаят. Може би дори изкуство.