— Не — отвърна Ейвъри. — Хвърлих се настрани, за да избегна колата, когато внезапно излетя иззад ъгъла. Оказа се, че връхлетях върху предния капак на един мерцедес и ударих коляното си в металната емблема. Но познах кадилака. Принадлежи на госпожа Спийгъл, която живее в моята сграда. Мисля, че е на около деветдесет. Не би трябвало да шофира, но от време на време я виждам да ходи на покупки с колата.
— Спря ли да види как си? — попита Мел.
Ейвъри поклати глава.
— Не мисля, че изобщо ме забеляза. Ускоряваше толкова бързо, добре че нямаше други хора наоколо.
— Прав си, Лу — каза Марго. Тя изчезна зад преградата си, избута една кутия с хартия за принтер в ъгъла и после стъпи върху нея. Изведнъж стана висока колкото Мел. — Над определена възраст трябва да им прибират шофьорските книжки. Ейвъри ни разправяше, че старицата била толкова дребна, че облегалката на седалката стърчала по-високо от главата й. Виждала се само тупираната й сива коса.
— С възрастта тялото се смалява — обясни Мел. — Само си представи, Марго. Когато станеш на деветдесет, никой няма да те вижда.
Марго, миньонче, високо метър и петдесет и пет, не се засегна.
— Просто ще нося по-високи токове.
Телефонът иззвъня и прекъсна разговора им. Ейвъри подскочи, стресната от звъна, и погледна часовника. Беше 10:14.
— Това е — прошепна тя, когато телефонът иззвъня повторно.
— Вдигни по-бързо — настоя нетърпеливо Марго.
Ейвъри вдигна на третото позвъняване.
— Ейвъри Дилейни.
— Господин Картър би искал да ви види в кабинета си в десет и трийсет, госпожице Дилейни.
Тя разпозна гласа. Секретарката на Картър имаше отчетлив мейнски акцент.
— Ще дойда.
Три чифта очи я наблюдаваха, докато оставяше слушалката.
— О, боже — прошепна тя.
— Какво? — попита Марго, най-нетърпелива от тримата.
— Картър иска да ме види.
— Охо! Това не е добре — изкоментира Мел и след това сякаш осъзна, че е казал нещо, което не трябва, и добави: — Искаш ли да дойдем с теб?
— Бихте ли го направили? — попита Ейвъри, изненадана от предложението.
— Не горя от желание, но ако трябва.
— Няма нужда. Сама ще се изправя пред куршумите.
— Мисля, че трябва да отидем заедно — каза Марго. — Да ни застрелят накуп. Нали сме един екип, в края на краищата.
— Да — съгласи се Ейвъри. — Но вие тримата се опитахте да ме убедите да не ходя при Андрюс. Помните ли? Аз съм тази, която се издъни. — Тя се изправи, остави пакета с леда върху шкафа и се пресегна за сакото си.
— Това не е добре — повтори Мел. — Не спазват йерархичната подредба. Положението трябва да е много зле, щом се намесва шефът на шефа. Наскоро назначиха Картър за оперативен директор.
— Което означава, че вече е шеф на шефа на шефа — уточни Марго.
— Чудя се дали всички шефове ще бъдат там — вметна Лу.
— Точно така — измърмори Ейвъри. — Може би и тримата ще искат да се изредят да ме уволнят. — Тя закопча сакото си и попита — Как изглеждам?
— Сякаш те е блъснала кола — каза Мел.
— Имаш бримка на чорапогащника — каза й Марго.
— Знам. Мислех, че имам резервен в чекмеджето, но се оказа, че нямам.
— Аз имам.
— Благодаря, Марго, но ти си ниска, а аз не съм. Мел, Лу, обърнете се или седнете.
Веднага щом двамата извърнаха глави, тя пъхна ръце под полата си и свали скъсания чорапогащник. После отново нахлузи обувките си.
Сега съжали, че бе облякла костюма. Обикновено ходеше с панталон и блуза, но днес щеше да излиза на обяд и бе решила да се изтупа с костюма „Армани“, който леля й Кери й бе изпратила като подарък преди две години. Беше в нежен сив цвят и се комбинираше с чудесен пуловер без ръкави и с остро деколте в същия нюанс. Отначало полата бе с неприлична цепка отстрани, но Ейвъри веднага я беше зашила. Беше страхотен костюм. Сега щеше да го помни като костюма, с който я бяха уволнили.
— Хващай — каза Марго и й хвърли един неразопакован чорапогащник. — Този е универсален размер. Ще ти стане. Не можеш да отидеш боса. Знаеш правилата за облеклото.
Ейвъри прочете етикета. Наистина пишеше, че е универсален размер.
— Благодаря — каза тя и отново седна. Краката й бяха дълги и се страхуваше, че като издърпа чорапогащника, ще го скъса, но изненадващо той й стана.
— Ще закъснееш — каза й Мел, когато тя се изправи и оправи полата си. Защо не бе забелязала колко е къса? Едва стигаше до коляното й.
— Имам още четири минути. — След като си сложи гланц за устни и стегна косата си на тила с една шнола, тя отново нахлузи обувките си. Чак тогава забеляза, че левият ток се клати. Явно го беше счупила при удара си в капака на колата.
Вече не мога да направя нищо, помисли си тя. Пое си дълбоко дъх, изпъна рамене и закуцука към пътеката. Коляното й пулсираше болезнено при всяка стъпка.