— Е, и? Имаш повече от един талант, нали? Можеш да си добра в много неща.
Той стана да плати сметката и после отиде да се обади по телефона, но през цялото време не отделяше поглед от паркинга. Ейвъри погледна сервитьорката, която направи с дъвката си балон, два пъти по-голям от главата й, а после се облегна на бара и се загледа в Джон-Пол.
След пет минути той бе готов.
— Хайде. Трябва да тръгваме.
Тя го последва до колата. Докато той отключваше вратата й, тя го попита:
— А ти в какво си добър?
— В много неща.
— Знам, че си работил в ЦРУ. Какъв бе талантът ти там?
Той не отрече.
— Стрелбата. Бях добър стрелец. Не, това не е вярно. Не бях просто добър. Бях страхотен. Зрение като на орел.
— Има ли нещо друго, в което да си толкова добър?
— Да — ухили се той. Прегърна я през кръста и бавно я придърпа към себе си. — Много съм добър в още едно-две неща.
— Например?
Той я придърпа още по-близо до себе си и допря устни до ухото й.
— Ако нещата се развият така, както планирам, ще имаш възможност да научиш от първа ръка — прошепна й той.
— О, боже — промълви тя без дъх.
Дали усещаше колко е настръхнала? Сигурно, помисли си тя, въздъхна и се обърна да го погледне в очите.
Той се усмихна нежно и целуна топлите й меки устни. Ставаше невъзможно да й устои. Замаяният поглед в очите й го накара да се почувства много доволен от себе си.
— Най-добре да потегляме, преди да съм се отнесъл и да реша да ти покажа веднага.
Той й отвори вратата, а после заобиколи и седна зад кормилото. Напуснаха паркинга и отново се отправиха към Денвър.
— Трябва да се отдалечим от онзи ресторант — каза той. — Сервитьорката те е запомнила.
— Мислиш ли?
— Да. Ти определено си запомняща.
— Имам новина за теб, сладурче. — Тя провлачи глас, имитирайки южняшкия му акцент. — Момичето с дъвката зяпаше теб.
Той сви рамене.
— Ще ни трябва поне още час, докато стигнем до хижата на Тайлър. Ако видим магазин по пътя, трябва да се отбием да купим някои провизии.
— Съмнявам се да намерим магазин, отворен толкова късно.
— И какво от това?
— Засрами се. Да не смяташ да влизаш с взлом?
— Те изобщо няма да разберат, че съм бил там.
Тя не се опита да го разубеди. Беше прекалено заета да мисли за предишната му забележка. Какво щеше да стане, ако всичко се развиеше така, както той планираше?
След петдесет километра откриха магазин за хранителни стоки и рибарски такъми. Вътре беше тъмно.
Уменията на Джон-Пол бяха неизброими. Той отключи вратата, без да остави и драскотина, очарова черния доберман, който пазеше вътре, и напазарува всичко, което му хареса. Тя му помогна да отнесе осем литра мляко и четири торби с продукти до колата.
Той изчисли сметката, докато прибираше покупките, и остави четири двайсетдоларови банкноти да стърчат изпод касата.
— Колко време ще останем в тази хижа? — попита тя, когато отново потеглиха. — Купихме храна за цял месец.
— Ще останем поне една нощ, може би две — отвърна той. — Тайлър ми каза, че има малък град на около двайсет и пет километра от хижата. Накарах Тео да провери някои неща и когато открия какво става, ще решим какво да правим.
— Няма да пропусна процеса.
— Разбирам. Може ли да те питам нещо?
— Да.
— Скарет ли е причината да не можеш да имаш деца?
— Да. Един куршум ме улучи точно където не трябва. Но знаеш ли какво? Аз все едно не бих имала деца. Не бих поела риска това, което не е наред у Джили, да се окаже генетично и да се предава по наследство. Така че всъщност няма значение.
— Напротив, има — възрази той. — Скарет те е лишил от правото да направиш този избор. Това има значение.
Той говореше ядосано, но тя не се разстрои. Това, което беше казал, бе вярно.
Тя смени темата с по-безобидна и заговори за разни глупави неща, които й се бяха случили като дете. Той й разказа за живота си и за семейството си и когато й разправи за баща си, тя се разсмя няколко пъти.
— Хората наистина ли го наричат Големия Джейк?
— Да. Ще го харесаш — предсказа той.
Смяташе, че тя ще се запознае с баща му някой ден. Това щеше да й хареса. Искаше й се да научи за семейството му, за дома му и работата му. Изобщо всичко за него. Преди тя да продължи разговора, видяха два чифта фарове да се приближават по пътя насреща им.
Той зави по един страничен път и изгаси светлините. Мълчаливо изчакаха колите да ги подминат.
— Когато помоли зет си за помощ, тревожеше ли се, че може да каже на ФБР къде отиваме?
— Защото работи в Министерството на правосъдието ли?
— Да.
— Семейството е на първо място, сладурче. Винаги.