— Все пак…
— Той няма да каже на никого и ще помогне. Казах му какво искам да свърши и той се съгласи.
— Добре. Радвам се, че му имаш доверие.
Чакаха в тъмнината още няколко минути, преди да решат, че е безопасно да продължат.
Мислите на Ейвъри препускаха в различни посоки, но все се връщаха на онова, което той бе прошепнал в ухото й. Може би, ако спреше да го гледа, щеше да може да мисли за нещо друго. Беше минало толкова време, откакто бе имала интимна връзка с мъж, че бе решила, че е станала експерт в блокирането на подобни мисли и желания.
Но то й се удаваше, преди да срещне Джон-Пол. Сега предпазните порти бяха широко отворени и тя мислеше единствено за това, че й се иска да го докосне. Навсякъде.
Още трийсет минути се опитваше да мисли за нещо друго, а не за секс. Мислено направи баланса на чековата си книжка и изчисли колко време ще може да си плаща наема на апартамента, ако я уволняха и не получаваше заплата. Три месеца или четири? Ако загубеше работата си.
Започна да тропа с крак по пода. Кого заблуждаваше? Разбира се, че щяха да я уволнят. Не можеха да я арестуват за проява на неподчинение, но дали Картър нямаше да я обвини във възпрепятстване на разследването? Джон-Пол постави ръка на коляното й.
— Защо си толкова напрегната? — Когато тя не можа да измисли убедителна лъжа, той каза:
— Ето го.
Зави по един черен път. Виждаше в тъмното по-добре от нея. Тя дори не бе забелязала малката отбивка.
— Сигурен ли си?
Ръката му още бе на крака й и тя нямаше желание да я отмества. Взираше се пред себе си, преструвайки се, че гледа пътя, а в същото време си представяше как му разкъсва дрехите. Твърде разюздана ли ставаше? Тя поклати глава. Не, беше нормално да има такива желания, като всяка друга жена, но тъй като не бе изпитвала нищо подобно от толкова дълго време, не успяваше да се справи с тях добре.
— За какво си мислиш? — попита той.
За секс, по дяволите. Мисля си за секс.
— Нищо особено.
— Така ли?
Дори гласът му бе секси. Като прокара пръсти през косата си, Ейвъри осъзна колко е напрегната и колко ужасно несигурна в себе си се чувства.
Заобиколиха някакви дървета и пътят се разшири в нещо, което вероятно бе поле. В тъмното бе невъзможно да се определи. Ейвъри отново започна да тропа с крак по пода. Беше нервна, че щеше да остане сама с него в някаква отдалечена хижа.
Той спря пред стъпалата. Когато загаси двигателя и фаровете, стана тъмно като в рог. Ейвъри не виждаше дори ръцете си.
— Стой тук, докато намеря ключа под стъпалото на верандата.
Тя не можеше да помръдне, дори животът й да зависеше от това. Краката й бяха омекнали и й се стори, че започва да се задушава. За щастие, докато той отключи входната врата и запали лампите в хижата, тя бе успяла да овладее полуделите си мисли.
Хижата бе уютна и миришеше на бор и смола. Срещу входната врата имаше каменна камина, край която стояха два плетени стола с меки карирани възглавници в червено и жълто. Добрите времена бяха отминали за зеленото канапе — облегалките бяха протрити, а тапицерията избеляла, — но изглеждаше много удобно. Вдясно от вратата бяха разположени кръгла чамова маса и четири стола.
Зад тях се виждаше малка кухня с врата към задната страна на хижата. Ейвъри остави една торба с покупки на кухненския плот и прекоси дневната до другия й край. Там имаше къс коридор с две врати. Лявата водеше към банята. Тя отвори и другата и влезе вътре. Мека светлина струеше в просторната стая. Двойно легло със старомодна желязна табла, покрито с шарена кувертюра. Колкото повече се взираше в леглото, толкова по-бързо биеше сърцето й. Чу, че Джон-Пол прибира покупките в хладилника, и си помисли, че трябва да му помогне, но не можа да се помръдне от мястото си.
— Това е просто едно легло, за бога. Какво толкова?
Отвратена от себе си, че е толкова нервна, тя грабна пътната си чанта и отиде в банята, за да си вземе душ.
Не беше си направила труда да сложи в багажа си някоя по-хубава нощница или халат. След като изсуши косата си и изми зъбите си, тя облече едни розови къси гащи и старата си тениска с емблема на университета „Санта Клара“. Бе поне с три размера по-голяма. Висеше като палатка и стигаше почти до коленете й.
Взря се преценяващо в огледалото и реши, че й липсва опит в женските трикове. За пръв път в живота си искаше да изглежда добре. Ах, как би се изсмяла Кери, ако знаеше. Тя винаги критикуваше начина, по който племенницата й се обличаше, и за пръв път Ейвъри бе съгласна с нея.
Все едно, сега не можеше да направи нищо за външността си. Въздъхна, остави чантата си в ъгъла на спалнята, за да не се спъва в нея, и отиде в дневната точно когато входната врата се отвори и Джон-Пол влезе вътре. Той затвори вратата, спусна резето, обърна се и замръзна на място.