— Никой не знае, че съм тук. Какво значи това спешен случай! Ало?
— Марго, аз съм, Ейвъри.
— О, боже мой, Ейвъри. Как разбра, че съм тук… как… — занарежда тя.
— Винаги купуваш понички на път за работа.
— Имаш ли представа в каква каша си се забъркала?
— Не съм направила нищо лошо — възрази Ейвъри.
— Защо си изчезнала от онзи полицейски участък в Колорадо? Агентите са там, за да те охраняват.
— Имам охрана.
— Ренърд?
— Да — отвърна тя нетърпеливо. — Кажи ми какво научи? Вратата на спалнята се отвори и Джон-Пол застана на прага, взирайки се невярващо в Ейвъри. Тя вдигна ръка, за да го спре, когато той тръгна към нея.
— Изчакай за секунда, Марго. — Затисна слушалката с длан и каза на Джон-Пол: — Довери ми се. — После пак долепи слушалката за ухото си. — Добре, Марго. Казвай всичко.
— Процесът започва на десети юли. Но, Ейвъри, изслушването за пускането под гаранция също предстои. Скарет може да извади късмет този път. Може да го пуснат.
— Само през трупа ми.
— Боже, не говори така.
— Изслушването остава ли си на шестнайсети?
— Мисля, че да.
— Сигурна ли си или не?
— Сигурна съм. Не си го изкарвай на мен, Ейвъри. Те знаят за Джили. Леля ти им е разказала. Това сигурно е било голям шок за теб. Много съжа…
Ейвъри я прекъсна. Не й трябваше съчувствие.
— Имат ли представа къде може да са Джили и Мънк?
— Никаква.
— Ами леля ми? Вече преместиха ли я от болницата?
— Не, още не. Не се тревожи за нея. И мушица не може да прелети в болницата. Охраната е невероятна.
— Не се тревожа — каза Ейвъри. — Мънк не може да бъде на две места едновременно.
— Какво значи това?
— Ще продължа да ангажирам вниманието му. Сигурно ще се опита да ми попречи да свидетелствам на процеса на Скарет.
— Той какво общо има със Скарет?
— Няма. Но работи за Джили, а тя иска Скарет да излезе от затвора. Обзалагам се, че ако провериш посещенията на Скарет в затвора през последната година, ще откриеш, че една жена е посещавала неведнъж Скарет. Мисля, че е сключила някаква сделка с него.
— За милионите в нешлифовани диаманти, които е откраднал? — попита Марго.
— Сигурна съм, че Скарет мисли, че ще си поделят плячката и че той ще живее щастливо с Джили до края на живота си. Но когато получи това, което иска, Джили ще позволи на Мънк да убие Скарет.
— Ейвъри, много си я загазила.
— Може би — прошепна тя. — Но сега не мога да спра. За процеса…
— Да?
— Открий кой ще бъде прокурор и се погрижи той да ме включи в списъка със свидетелите.
— Добре. Може ли да кажа на Картър, че съм говорила с теб?
— Да, моля те, направи го.
— Къде си сега?
Той ще пита.
— В Алабама — излъга Ейвъри. — Сега трябва да затварям. Предай на Картър, че ще му се обадя.
— Чакай — извика Марго. — Какво ще правиш?
Ейвъри бе наясно какво иска да направи. Само още не знаеше точно как. Изведнъж се сети за разговора с Джили. Как се беше изразила тя? О, да, как можеше да забрави!
— Ще разваля забавлението на Джили.
Джон-Пол й се довери. Иначе щеше да изтръгне телефона от ръката й и да го затвори веднага. Седеше на канапето до нея и нетърпеливо чакаше тя да свърши разговора. Изглеждаше видимо облекчен, когато Ейвъри му обясни, че е открила Марго в магазина за понички.
— Хитро — каза той с одобрение.
— Тя е човек на навика.
Разказа му какво бе научила от Марго.
— Обещах да се обадя на Картър — добави тя. — Когато стигнем във Флорида.
— Не преди това.
— Ти по-добре си помисли сериозно, преди да решиш да тръгнеш с мен, Джон-Пол. Може да стане…
— Опасно?
— Тя кимна.
— В играта съм — заяви той. — До края. — Протегна ръка, обви дланта си около задната част на врата й и я придърпа към себе си. Целуна я властно и каза: — Чу ли ме? Аз съм в играта до края. И независимо дали това ти харесва или не, същото важи и за теб, скъпа.
— Докато не пипнем Мънк и Джили.
Той я пусна.
— Нямах това предвид и ти го знаеш.
Тя се освободи от ръката му и отиде в кухнята. Приготви закуска, мюсли и препечени филии, а после, тъй като се чувстваше неспокойна, изми чиниите, докато той оглеждаше картата и набелязваше маршрута им до Шелдън Бийч.
Тъкмо прибираше купичките в шкафа, когато Джон-Пол й извика:
— Имаме си компания.
Тя пусна кърпата и се втурна в дневната. Джон-Пол стоеше до прозореца и предпазливо гледаше навън. Държеше пистолета си в ръка, притиснат до крака му.
Видяха колата, когато се появи иззад горичката, и Джон-Пол се отпусна.
— Приготви си багажа — каза той и щракна предпазителя на пистолета, после го затъкна на кръста си. — Транспортът ни пристига.