Какъв транспорт?
— Очакваш ли някого?
Той кимна. Още не можеше да види шофьора, защото слънцето блестеше в предното стъкло, но марката и моделът бяха тези, които очакваше. Нова сива хонда.
— Кой е това? Той сви рамене.
— Казах на Тео, че се нуждаем от транспорт. Полицаите ще издирват колата ми, а предположих, че няма да ти се иска ФБР да те прибере, за да те охраняват.
— ФБР не могат да го направят, ако нямат моето съгласие.
Той изсумтя презрително. Явно той не бе на същото мнение.
— Те не биха нарушили гражданските ми права.
— Има си хас — възрази той. — Просто ще ти кажат, че правят това, което е най-добро за теб.
Тя нямаше намерение да се впуска в спорове за Бюрото точно сега. Освен това дълбоко в себе си изпитваше тревога, че в думите му има зрънце истина. Не искаше да рискува.
— Тео е карал чак дотук от Луизиана? — попита тя.
— Не. Той искаше да дойде, но аз го разубедих. Напомних му, че ще става баща и че не е никак добър в стрелбата. Ако го убият, аз ще трябва да се грижа като баща за детето. Казах му, че ще възпитам сина или дъщеря му по свой образ и подобие.
— И това го ужаси?
— Аха. Пък и както казах, никак не го бива в стрелбата. Ще вземе да се простреля, докато си вади пистолета от кобура.
— А ти не искаш той да пострада. Трябва да внимаваш. Започваш да говориш почти мило.
Той присви очи срещу слънцето, опитвайки се да види шофьора.
— Тео каза, че познава някой, който може да си държи устата затворена и да помогне. Който няма да има нищо против да наруши някои правила. А, по дяволите — изстена той, когато най-после видя кой седи зад кормилото. — Само не той. Този кучи…
— Кой?
— Тео. Зет ми има много шантаво чувство за хумор.
— Джон-Пол, за какво говориш?
— Тео е изпратил него — сопна се той и посочи с пръст във въздуха.
— Кого? — настоя тя отново.
— Клейборн. Изпратил е Ноа Клейборн. — Изплю името, сякаш от него му горчеше в устата.
Ейвъри напълно се обърка от отношението му.
— Но нали ти сам му се обади от хотела. Чух те по телефона. Защо се сърдиш сега?
— Да, обадих му се, но не мислех, че ще се срещнем — измърмори той. Обърна се към нея, огледа я бързо от главата до петите и изръмжа: — Сложи си някакви дрехи, по дяволите.
Тя се погледна. Беше си облечена. Бели маратонки, сини шорти, бяла тениска.
— Какво им има на тези дрехи?
— Твърде много си разголена. Какво пък, нямаше да има разлика, дори да беше облечена като монахиня. Той пак ще почне да те сваля. И тогава ще трябва да го застрелям този негодник. — Той отиде до вратата, едва не я изтръгна от пантите, като я отвори, и излезе на верандата. — Гледай само.
О, боже.
— Той ни е докарал кола — напомни му тя. — Стига си се оплаквал.
— Да, права си — извика в отговор той. — Ще го накараме да остане тук или да вземе моята кола. Няма нужда да идва с нас.
Ейвъри се върна до прозореца. Заради държанието на Джон-Пол бе любопитна да види приятеля на Тео. Знаеше, че не беше възможно Ноа да е толкова непоносим, колкото го описваше Джон-Пол. Никой не можеше да е толкова ужасен.
Колата спря пред къщата и Ноа Клейборн отвори вратата и се появи, облян от слънчевите лъчи.
Ейвъри едва не подсвирна. Висок, широкоплещест, с пясъчноруса коса, облечен небрежно в дънки и сива тениска. Имаше от старомодните кобури на рамото и носеше очила „Рейбан“. Джон-Пол му се намръщи, но Клейборн се усмихна в отговор, сякаш шегата бе за сметка на Ренърд. Освен това имаше трапчинка и от тялото му се излъчваше осезаема чувственост.
Ейвъри не се интересуваше от него, разбира се, не и по този начин. Джон-Пол беше по-секси — всичко в него й харесваше, — но Ноа, поне като външност, можеше успешно да му съперничи. Разбира се, анализът й бе строго клиничен. Никога преди не бе забелязвала подобни неща в някой мъж, а и да беше, не си го признаваше. Нима сексът вече бе превърнал мозъка й в желе?
— Ще ми трябва психотерапия, когато това свърши — прошепна тя. — Дълга психотерапия.
Изпъна рамене и излезе навън да се запознае с него. Той беше стигнал до стъпалата, но се закова на място, когато тя излезе на верандата.
Социалните умения на Джон-Пол определено се нуждаеха от доразвиване. Ейвъри изчака няколко секунди той да я представи, после осъзна, че това няма да стане. Реши да пристъпи напред, но Джон-Пол обви ръка около рамото й и я дръпна до себе си.
Реакцията на Ноа на този абсурдно собственически жест бе да се ухили още по-широко. Той свали очилата си и я погледна право в очите. Имаше сини очи. Наситено сини. Обзалагам се, че разбива много сърца, помисли си тя и усети, че Джон-Пол я прегръща още по-силно.