— Забавляваш се, нали?
— О, да — каза тя. — По-хубаво е, отколкото съм си представяла. Много по-хубаво.
Една кола навлезе в паркинга и Джили бързо свали бинокъла.
— Сигурен ли си, че сме в безопасност тук?
— Разбира се. Винаги се грижа да си в безопасност.
Усмихнаха се един на друг, после Джили отново вдигна бинокъла до очите си. Виждаше светлината, която се процеждаше покрай завесите, и се опитваше да си представи какво става в стаята.
Още една кола влезе в паркинга и спря на три редици зад тях. В църквата в момента имаше служба, а в киното явно също се радваха на много посетители. Паркингът бе почти пълен.
Джили предложи на Мънк да вземе бинокъла, но той нямаше нужда да гледа. Вече бе прекарал едно денонощие в наблюдение на мотела. Не бе достатъчно, но трябваше да стигне. Обикновено прекарваше две седмици в проследяване на жертвата си, научаваше всичко до най-малката подробност от ежедневието на съответния човек, но това не бе нормална ситуация. Времето им изтичаше и Джили бе прекалено нетърпелива, за да чака още дълго. Също като малко дете тя искаше веднага да получи наградата си.
— Колко полицаи са вътре с тях? — попита тя.
— Агенти — поправи я той. — Не полицаи. Четирима.
— И ще ги убиеш всичките?
— Да.
Те не подозираха какво ги чакаше. Бяха в ръцете му.
Предната нощ Мънк видя как Ренърд се измъкна през задната врата, качи се в колата си и потегли нанякъде. Мънк не го виждаше ясно, но и да го виждаше съвсем добре, не би го застрелял, за да не преместят отново основните му цели. Беше планирал нещо специално за тях. Жалко, че нямаше да разберат какво ги е сполетяло.
Ренърд се беше върнал в мотела трийсет минути по-късно с четири големи пици и торбичка. Мънк предположи, че е пълна с бира и безалкохолни.
Беше отвратен от небрежността на Ренърд. Беше сигурен, че той няма ни най-малка представа, че е под наблюдение. Тъпо самодоволство. Това беше. Ренърд го разочароваше. Беше очаквал противникът му да се представи по-добре, явно бе грешал, смятайки го за професионалист. За равен. Осъзна колко глупава е била тази надежда. Никой не можеше да се мери с него и високите му стандарти. Джили се оказа права. Той беше легенда.
— Мисля, че ще е добра идея да го направим тази вечер — каза Джили.
— Нетърпелива си.
— Да.
— Утре — обеща той.
— Не искам да чакам твърде дълго.
— Знам.
— Чудя се дали Кери се чувства в безопасност. Можеш ли да си представиш каква клаустрофобия ги гони двете с Ейвъри? Затворени в тази долнопробна стая ден и нощ? Сигурно полудяват.
— Нарочно изчаках — обясни той, — така че агентите да се отегчат и да станат… сънливи. Да, точно така. Сънливи.
— Час след час в онази малка стая, чакат и се притесняват. Изобщо не са ги пускали навън, нали?
— Не и докато аз съм наблюдавал мотела.
— Радвам се, че тя не умря в болницата — каза Кери. — Това е много по-хубаво, защото ще мога да гледам.
Мънк кимна.
— Кери настояваше да дойде във Флорида.
— Иска да умре с Ейвъри.
— Тя не знае, че ще умре утре — поясни Мънк. — Мисли, че ще седне в съдебната зала заедно с племенницата си, когато процесът започне.
Джили отново вдигна бинокъла. Усмихна се и каза:
— Третият път е за късмет.
Мънк потисна прозявката си. Беше изтощен, но не посмя да се оплаче. Джили го смяташе за непобедим, за свръхчовек, и той бе твърдо решен да поддържа образа си на рицар в блестящи доспехи. Знаеше, че поема рискове, които никога преди не си бе позволявал, но бе трудно да действа предпазливо, когато е с Джили — тя постоянно го предизвикваше още и още. Според нея той бе способен на всичко и успяваше да убеди и него в това.
От време на време по някоя тревожна мисъл изскачаше в главата му. Никога преди не бе пропускал да изпълни поет ангажимент. Думата му тежеше. Ако хората не бяха сигурни, че могат да разчитат на него, бъдещето му бе застрашено, репутацията му щеше да пострада. Но тази мисъл не го уплаши. Имаше предостатъчно пари, за да осигури на Джили охолството, което тя заслужаваше. Може би бе по-добре да се откаже от тази поръчка.
— Знаеш ли, скъпа, не ни трябват тези пари — вметна той колебливо.
Джили разбра накъде бие.
— Знаеш ли какво си мисля?
— Какво?
— Хайде, когато свършим тук, да се измъкнем в Мексико и да се оженим. Процесът ще продължи поне седмица. Дейл няма къде да се дене. Искаш ли?
Знаеше колко много иска той да се оженят. Умората му се стопи и той се усмихна въодушевен.
— Да, да. — Смути се, че е прозвучал толкова нетърпелив, но добави: — Знам идеалното място… ще ти хареса, обещавам.
— Стига да се омъжа за теб, нищо друго няма значение.