Как смееше да й причини това? Разочарованието я завладя и от очите й потекоха сълзи. Дистанционното. Тя го грабна трескаво и натисна копчето. Пак, отново и отново. Нищо не се случи.
По дяволите. Как можеше Мънк да е толкова непредвидлив? Знаеше колко важно е за нея да осъществи мечтите си.
Затропа ядосано с крака и продължи да го ругае, че е провалил всичко. Още по-лошо, беше я накарал да се чувства нещастна.
— Да гориш в ада дано!
Той беше оставил ключа на таблото. Забравила инструкцията му да вземе другата кола, ако възникне проблем, Джили повдигна полата си, прекрачи през скоростния лост и седна зад волана. Хората от ФБР сега търчаха към киното, а от църквата се изсипваше огромна тълпа да види каква е тази шумотевица. Никой нямаше да я забележи. Тя потегли бавно, за да не привлича излишно внимание, и спазваше ограничението за скоростта през цялото време, докато шофираше из града.
Веднага щом стигна до отбивката за магистралата, настъпи газта. Като не спираше да ругае тихо, тя блъсна с длан по кормилото, опитвайки да излее поне част от гнева си.
Разбира се, тя разполагаше с още някой, готов да й помогне. Никой повече нямаше да й открадне мечтите. Никой. Знаеше, че Мънк има оръжия в куфарите си, и Бог й бе свидетел, ако се налагаше, сама щеше да убие Кери и Ейвъри, за да си възвърне мечтите.
— Тъпият Мънк — изсъска тя. — Тъпият Мънк!
Колата, която следеше Джили, се движеше на достатъчно разстояние. В нея имаше трима агенти освен Ейвъри. Караше Кели, а тя седеше зад него. Опитваше се да скрие безпокойството си, но това й костваше много.
Имаше чувството, че сърцето й спря, когато чу изстрелите, и не си пое дъх, докато не чу гласа на Джон-Пол по радиостанцията. Прималя й от облекчение и веднага започна отново да се тревожи.
— Дали ни е забелязала? — попита тя Кели.
— Сигурен съм, че не подозира, че я следим.
Сега Джили бе толкова напред от тях на магистралата, че Ейвъри едва различаваше тила й.
— Тя ускорява, нали?
— Да — отвърна Кели. — Кара поне със сто и трийсет.
— Ако наоколо има пътна полиция…
— Няма — увери я той.
— Откъде знаеш?
— Знам.
Тя започна да се притеснява за друго.
— Не трябва ли да се приближиш малко?
— Няма да я изпусна, Дилейни. Облегни се назад и се успокой.
— Тя завива.
— Виждам.
Ейвъри се насили да спре да дава инструкции на агента. Всичко щеше да свърши след няколко минути. Ако успееше да запази спокойствие само за толкова, можеше после цял месец да се тревожи на воля, ако й се искаше. Стискай зъби, каза си.
Джили за малко да изпусне входа на мотел „Уинджамър“. Ейвъри я видя как постепенно намалява скоростта, завива и прекосява паркинга. Загуби я от погледа си, защото Кели ускори. Той влезе откъм изхода, обиколи мотела и спря пред ресторанта до паркинга.
— Спряла е пред стълбите — каза Кели.
Ейвъри гледаше разположението. Всички врати бяха към улицата. После погледна Джили. Искаше й се да е по-близо, за да види лицето й.
— Какво прави тя? — попита Ейвъри и се наведе напред.
— Реши се — отвърна Кели.
Ейвъри присви очи срещу слънцето. Видя Джили да се оглежда в огледалото на сенника.
— Червило ли си слага?
— Има си хас.
Ейвъри се облегна назад, а Кели изгаси двигателя и отвори прозореца си.
— Ако слезеш от тази кола, Дилейни, кълна се…
Тя не му позволи да довърши заплахата си.
— Няма да мръдна оттук.
Ейвъри отново погледна Джили. Явно вече бе доволна от вида си, защото най-после отвори вратата на колата и слезе.
— Време е за шоу — прошепна Кели.
Джили изтича нагоре по стъпалата, после по външния коридор на първия етаж, откри номера, който търсеше, и спря. Ейвъри я видя как разтваря яката на блузата си, за да се вижда цепката между гърдите й. После опъна тясната си пола и почука на вратата. Стомахът на Ейвъри се присви. Чу гласа, който викаше:
— Скъпи, аз съм, Джили.
Тони Салвети отвори вратата.
Тридесет и девета глава
Процесът в Шелдън Бийч не продължи дълго. Прокурорът бе компетентен и експедитивен и с доказателствата, с които разполагаше, успя да убеди и второто жури от съдебни заседатели, че Дейл Скарет бе нахлул в дома на Лола Дилейни с намерението да отвлече Ейвъри Дилейни. В процеса на осъществяване на замисъла си той бе причинил преждевременната смърт на Лола Дилейни.
Скарет настоя да даде показания, което бе голяма грешка. Той мрънка и сука и когато прокурорът приключи с въпросите си, убиецът започна да крещи ругатни срещу него, защото бил извъртал думите му.
Скарет настояваше, че не е използвал Ейвъри като щит и че само се опитвал да вдигне детето на крака, когато баба й стреляла с пушката. Не можеше да обясни защо бе свалил колана си и бе пребил Ейвъри до смърт, каза само, че така се опитвал да я убеди да тръгне с него, за да отиде при майка си.