Преди тя да успее да се обърне, Ейвъри вече спеше. На меката светлина от уличната лампа момиченцето приличаше на херувимче. Кери не мислеше, че щеше да я обича повече, ако беше нейно собствено дете. Инстинктът да я защити бе по-силен от всичко. Тежко й беше, че заминава, имаше чувството, че изоставя Ейвъри.
Но се налагаше, напомни си тя. Бъдещето на Ейвъри зависеше от нея. Когато постигнеше финансова стабилност, щеше да е в състояние да издържа майка си и племенницата си така, както заслужаваха според нея. Вината, че ще бъде далеч от Ейвъри, бе твърде тежка, но Кери нямаше намерение това да попречи на плановете й. Имаше цели и мечти и Ейвъри и Лола бяха свързани и с двете.
— Постъпвам правилно — прошепна си тя, докато вървеше по коридора към банята. Все още се опитваше да се убеди в това, когато се пъхна под душа.
Кери тъкмо пусна водата с пълна сила, когато шумна затръшване на врата на кола събуди Ейвъри. Чу някакъв плътен смях и стана от леглото да види кой вдига такъв шум. Видя мъж и жена. Стояха до някакъв стар очукан автомобил, доближили глави, смееха се и си говореха.
Жената имаше златиста коса. Мъжът бе мургав, а тя доста светла. Той държеше нещо в ръката си. Ейвъри надникна през страничния прозорец, за да не я видят и да не й се скарат, че любопитства. Мъжът надигна бутилка и отпи продължително. После предложи на жената и тя отметна глава назад и също отпи.
Какво правеха тези хора пред къщата на баба й? Ейвъри застана на колене и се скри зад дантелените пердета. Бързо се дръпна от прозореца, когато жената се обърна и тръгна по тротоара. Зловещият на вид мъж не я последва. Той отново отпи от шишето, после хвърли празната бутилка на улицата. Звукът от счупеното стъкло бе почти толкова силен, колкото ахването на Ейвъри. Беше лошо да се прави боклук. Баба Лола й го беше казала.
Мъжът не гледаше къщата. Той оглеждаше улицата, така че Ейвъри прецени, че е в безопасност да се надигне, за да вижда по-добре. Когато той се обърна към колата, Ейвъри забеляза, че от задния джоб на панталона му стърчи нещо. Какво ли беше? Може би още една бутилка?
Неприятният мъж беше с мръсна тениска и навярно бе ужасно жаден, защото се протегна и извади бутилката. Само че всъщност не беше бутилка. Държеше лъскав черен пистолет. Като тези, които показваха по телевизията.
Ейвъри бе прекалено развълнувана, за да се изплаши. Само чакайте да каже на Пейтън какво бе видяла. Дали да не събуди баба и Кери и да им каже за пистолета? Може би те щяха да се обадят на добрия полицай, за да дойде и да отведе лошия мъж в затвора.
Ейвъри подскочи, когато някой заблъска по входната врата. Сигурно жената чукаше, предположи детето, и викаше баба посред нощ.
Жената крещеше ужасни лоши думи. Ейвъри изтича обратно в леглото си и се скри под завивките, в случай че баба й наминеше да я провери, преди да слезе долу, за да каже на жената да престане да вдига толкова шум.
Да не се опитваш да събудиш мъртъвците? Точно така щеше да каже тя. Винаги казваше така на Кери, когато тя пускаше телевизора или уредбата твърде високо. Но ако баба надникнеше и видеше, че я няма в леглото, тогава Ейвъри изобщо нямаше да разбере какво става.
Понякога трябва да се направи нещо лошо, за да откриеш нещо важно. Пейтън й беше казала, че не е чак толкова ужасно да слушаш нечий разговор, стига да не казваш на никого какво си чул.
Блъскането по вратата премина в удари с юмрук и жената настояваше баба й да я пусне вътре.
Баба Лола отвори вратата и Ейвъри чу как жената продължи да крещи. Разбираше всяка нейна дума. Изведнъж вече не искаше да слуша. Беше ужасена. Отметна завивките, скочи на пода, легна по корем и се пъхна под леглото. Плъзна се до горната табла и се сви на кълбо, опряла колене в брадичката си. Беше голямо момиче, прекалено голямо, за да плаче. Сълзите се стичаха по страните й само защото стискаше толкова силно очите си. Затисна ушите си с длани, за да не чува ужасните крясъци.
Ейвъри знаеше коя е лошата жена. Това бе непрокопсаната й майка Джили и се беше върнала, за да я вземе със себе си.
Първа глава
Чакането изнервяше Ейвъри. Тя седеше в миниатюрното си работно помещение, отделено от останалите бюра с ниски преградни стени, беше кръстосала крака, барабанеше с пръсти и с другата си ръка притискаше пакет с лед върху контузеното си коляно. Защо се бавеше толкова? Защо Андрюс още не се беше обадил? Ейвъри се взираше в телефона, сякаш го предизвикваше да позвъни. Нищо. Никакъв звук. Завъртя се на стола си и за стотен път погледна часовника. Беше 10:05, също като преди десет секунди. За бога, би трябвало досега нещо да се е чуло.
Мел Гибсън се изправи и се облегна на преградата, която разделяше неговото бюро от това на Ейвъри, и я изгледа съчувствено. Това бе истинското му име, но според него то само му пречеше, защото никой в Бюрото не го взимаше на сериозно. Въпреки това той отказваше да го промени официално на Брад Пит, както постоянно му предлагаха колегите.