— Ти си… пияна? — учуди се Золотарьов.
— Не, само пийнах — с някакъв чужд, студен глас отговори Вера. — Как е Сонечка?
— Тъкмо навреме се сети за дъщеря си. Тя вече от три часа спи.
— И какво? Аз работих.
— Вино, седене неизвестно къде, прибиране много след полунощ — работата и това ли включва?
— Не викай, ще събудиш дъщеря ни.
Тя мина край него, оправяйки косата си, и той усети миризмата на мъжки парфюм, която се разнасяше от ръцете й.
— Ти миришеш на неговата миризма! — извика Золотарьов. — На онзи, неговия одеколон — каза той с подигравка. — Как беше? „Лайното на хусаря“?
— Да не си полудял? Какви ги говориш? — чу се гласът й, вече от банята.
Той я последва. Жена му си миеше ръцете, гледайки се в огледалото. И погледът й беше още там, на улицата до колата. Когато видя изкривеното от злоба лице на мъжа си, Вера се обърна към него.
— Защо се ядосваш? Нима толкова често се прибирам вкъщи късно? — каза спокойно тя. — Струва ми се, че се случва за първи път от толкова години. Най-често аз те чакам до среднощ.
— Не е вярно! За каква среднощ дрънкаш?
— Спри да ми говориш с такъв тон! — в гласа й се появиха метални нотки. — Бях с режисьора! Работихме върху ролята! Ти какво, да не ме ревнуваш от него? Това е смешно!
Тя се разсмя.
Той я хвана за раменете, обърна я, наведе я насила и вдигна нагоре копринената рокля. Движенията му бяха груби. Почти искаше да й причини болка.
— Какво правиш? Боли ме! — Тя се изтръгна. — Пусни ме! Не искам така!
— А пък аз искам! — проговори през зъби Олег, без да я пуска, стискайки още по-силно стройното й тяло, отваряйки с краката си нейните. — Аз искам! Аз съм ти мъж! И ще стане така, както аз искам!
Те не спаха цяла нощ. За първи път лежаха в срещуположните краища на широкото легло, без да се докосват. Сякаш между тях лежеше невидим остър меч.
— Това е, нещо подобно ще има и в павилиона. Приблизително такова, приблизително… — говореше разсеяно Бояринов, докато правеше път на Вера да мине в голямата стая със светли плътни щори.
Той отиде до прозорците и широко ги разтвори. Вътре влетя есенният вятър и изду като платна плътната тъкан. Стаята беше празна. По-точно изпълнена само от огромен старинен креват от червено дърво. Тъмносиня копринена кувертюра, върху която бяха нахвърляни възглавници, облечени в розова, бордо и жълта коприна. Бели стени. Монтирани в тях лампи с матови плафони.
Толкова. Нищо друго нямаше в стаята. Нито маса, нито стол.
Вера се спря.
— Защо спряхте? Не се плашете. Влизайте, разполагайте се. Утре нещо подобно ще има на снимачната площадка.
Вера се доближи до леглото.
— Това ли е семейната ви спалня?
— Не, какви ги приказвате — Бояринов се засмя. — Ние с Олга Андреевна живеем паралелно. Не си пречим един на друг. Тя си има музиката и учениците, а аз филмите и актьорите. И това напълно ни удовлетворява. Сядайте, Вера. Аз ще сервирам масичката и ще се върна.
— Къде да седна? — усмихна се тя.
— На леглото, къде още? Или повече ви харесва на земята?
— Свикнала съм на столове.
— Ще отвикнете. Следващите две седмици ще прекарате предимно в легло. В него ще спите, ще ядете, ще обичате, ще страдате. В него ще живеете. Сядайте и свиквайте.
Той излезе. Вера седна на крайчеца на леглото и погледна през прозореца. Вятърът беше отместил щората настрани и тя видя вишнева градина, пълна със стари дървета.
Беше я докарал на вилата си. В къща, пълна с легенди и призраци, така поне се струваше на Вера.
Вратата изскърца, Бояринов вкара масичка на колелца. Вино, плодове, още нещо… Всъщност изобщо не беше важно какво. Тя усещаше, че започва да притреперва от нерви. Изплаши се за себе си, за всичко, което беше останало в Москва и към което трябваше да се върне. Ащи нека! Той сам си е виновен за всичко, нейният забележителен мъж!
— Какво ви е, Вера? Цялата треперите.
— Студено е — едва чуто каза тя.
„Какво ми става? Трябва да се стегна. Не съм някое момиченце, дявол да го вземе! Нима не мога да му се противопоставя?“ — премина през мозъка й.
— Знаете ли какво? Хайде да пийнем коняк! Есенна влага. Трябваше да помоля прислугата да напали камината. Не успях да се обадя.
Даже това „прислугата“, което само преди две седмици щеше да й направи лошо впечатление, сега мина покрай съзнанието й.