Фордът спря и от него излезе млад мъж.
— Добър вечер, Николаша! — измърка дамата, отивайки към съседа.
— Здрасти, Маргарита Сергеевна! Кой си е сложил колата на моето място?
— Нямам представа. Каква жега е днес!
— Не, какви са тези работи? Чия е тази бричка? Не знам някой в нашия блок да има такава развалина. Кой е паркирал на моето място?
— Кой е спал на моето креватче и е ял от моята паничка? — пошегува се Маргарита Сергеевна.
Иззад ъгъла на сградата се появи нисък слаб мъж и спря до последния вход.
— Дявол го знае! — не пое шегата Николай. — Идваш си уморен, изстискан като лимон, а някакъв… кретен е застанал на мястото ти! Вътре седи някакъв дебелак. И кво? Докога ще седи?
— Ах, Николаша, защо се ядосвате? Паркирайте вашия хубавец на друго място. Ето тук, до лехата.
— Така ли? Това е мястото на Вадим Яковлевич. А той къде ще си остави колата? Ето го, тъкмо пристига.
Наистина към тях приближаваше оранжев сааб. След като направи красив вираж около лехата, автомобилът закова. От него излезе Климович — пълен мъж на около четиридесет години. Кученцето се хвърли към него с радостен лай.
— Здравей, Центик, добричкият ми той! — Мъжът погали дакела по дългите уши. — Здрасти, Николаша! Марго, вие сте прекрасна както винаги. — Мъжът се приближи към съседите.
— Здрасти, Вадим Яковлевич! Какъв е този бардак при нас? Някакъв малоумен си е сложил колата на моето място…
— И какво? Голяма работа! Както я е сложил — така ще я махне. Цент, защо ми цапаш панталона? — превключи той вниманието си към дакела. — Нищо не съм ти донесъл. Утре ще си получиш кокалчето.
— Цент, фу! — сърдеше се дамата. — Той толкова ви обича, Вадик, не мога да направя нищо по въпроса!
— А аз не съм равнодушен към прекрасната му стопанка — измърка Вадим Яковлевич и веднага се изправи. Сякаш нещо отзад неприятно го бодна. Зад гърба на съседката си видя грозноват мъж, който седеше на пейката и буквално пробождаше Вадим Яковлевич с острия си, направо рентгенов поглед. „Уф, колко неприятно. Какъв е този тип?“ — помисли той, но веднага вниманието му завладя Николай, който продължаваше да опява за заетото от някого място. В този момент жигулата тръгна, мина покрай блока и напусна двора.
— Аха! Замина. И защо му трябваше да стои тук, питам аз? Все едно, никой не излезе при него. Да не би да имаме някакъв нов съсед? Дали някой не се е нанесъл в трети вход, имате ли представа?
— Коля, какво те интересува? Изнесъл се, нанесъл се… Освободиха ти мястото, паркирай си колата.
— Утре заминавам на почивка. Няма да ме има две седмици. Ами ако този малоумник реши, че това е негово място? А пък то си е мое!
— Ако и утре тази кола паркира тук — аз ще се оправям. Така че можеш спокойно да си почиваш. Както се казва, спи спокойно, скъпи другарю. А ние ще бдим на поста си. Е, какво замръзна? Паркирай си лимузината.
Този тон оказа благотворен ефект върху Николай, почти като в рекламния клип за банковия служител, който може да намери необходимия език с всеки от клиентите. Фордът изръмжа и освободи мястото пред входа.
— Вадик, как умееш да се справяш с всякакви конфликти! — Маргарита Сергеевна го погледна нежно с гримираните си очи.
— Аа, дреболия! Че това конфликт ли е? При мен на ден такива са по стотина. Тъкмо според броя на работниците и клиентите, радост моя — усмихна се Вадим Яковлевич. И се сети, че преди няколко минути нещо му направи неприятно впечатление. Той погледна към пейката пред входа, но неприятният непознат беше изчезнал, сякаш никога не го е имало. Маргарита Сергеевна също се огледа. И също погледна към пейката.
— Какъв беше този тип, дето се мотаеше там? — попита Вадим Яковлевич.
— Не знам — сви пълните си рамене дамата. В дълбокото деколте се повдигнаха респектиращи с големината си гърди.
— Марго, стига, че ме развълнува — измърмори Климович, правейки страшна физиономия.
Жената гърлено се засмя и усърдно замаха с ветрилото.
— Да намина утре?
— Да — прошепна дамата във ветрилото.