— Климович.
— С Климович делови взаимоотношения?
— Да, имаха връзка поради характера на професионалната си дейност.
— И какво? Какъв й е той на Хекуба? А Хекуба на него? И нас какво ни засяга?
— Бащата на Литвинов е някакъв познат на главния.
— И какво? Сега ние ще се занимаваме с всички роднини и познати на заека?
— Каквоо? — Меркулов чак се надигна зад бюрото.
— Това е от „Мечо Пух“, отдавна не си препрочитал детската класика — успокои го Турецки.
— Не се самозабравяй! Ние сме на държавна работа!
— Да не е царска служба. Добре, Костя, не се впрягай. Просто е минало време. Вече три седмици. А с четирите почивни дни, смятай сам. Ще трябва да търсим по студени следи… Кой от криминалистите е бил там?
— От градската прокуратура. Експертите са установили, че взривното устройство и в двата случая почти напълно съвпада. Днес ще обединя двете дела в едно. Ръководител на следствено-оперативната група ще бъдеш ти.
— А Слава?
— Включи и него. Естествено. Закъде сте един без друг? Обади се на „Новокузнецка“, вземи материалите и по двете дела. Проучи ги…
— Благодаря, господин началник. За нищо на света не бих се сетил нито да се обадя, нито да ги проуча…
— Какво ти става днес? — повиши глас Костя и веждите му се раздвижиха.
— Извинявай. Май наистина малко не съм наред.
— Ами ела на себе си. Това е. Повече не ви задържам, Александър Борисович.
Костя насочи поглед към документите, които лежаха на бюрото му. Александър стана и излезе.
Мина покрай Клавдия, учудена от липсата на обичайното внимание. Премина по дългия коридор, кимайки на колегите за поздрав, и се затвори в кабинета си. Беше му тежко на душата.
Защо се заяждаше с Костя? Защо обиждаше бойната другарка Клава със студено равнодушие? И накрая, защо го дразнеше собствената му жена, безупречната Ирина Хенриховна?
Беше невъзможно да си признае, че за всичко е виновни слабичката Настя. Момиче, което по възраст можеше да му бъде дъщеря. Още повече че не бе виждал девойчето от онзи момент, когато слезе от колата му и изчезна зад ъгъла, махайки за довиждане с ръка, обкичена с гривни. Момиче, за което си мислеше непрекъснато вече няколко дни.
След два-три часа в кабинета на Турецки дойде „важна клечка“ от градската прокуратура — Томилин.
Те се познаваха, неведнъж се бяха засичали по различни служебни поводи. Москва е малък град. Александър се усмихна дружелюбно и се изправи срещу колегата си.
— Здрасти, Турецки! — поздрави го гостът с известна доза фамилиарност или може би пренебрежение, докато се здрависваха.
Александър си спомни, че този колега и съратник има доста високо самочувствие. Освен това, изглежда, се чувстваше обиден от факта, че делото за взривовете е предадено в Главна прокуратура. Което сякаш показваше безсилието на градската институция. Ама че парадокс: от гърба ти пада тежкият товар да разследваш възможно „висящо“ дело — трябва да се радваш! Да, ама не! Лицето на следователя излъчваше студенина и непристъпност. Личеше си, че е обиден. То и Саша беше същият. Самият той щеше да се обиди в подобна ситуация. Затова се опита да разведри обстановката и прие предложения тон на общуване.
— Здрасти, Томилин. Сядай, приятелю. Нямала си баба хурка, та си купила прасе. На кого му е притрябвало да взима делото от опитен следовател и да го дава на друг…
— Не по-малко опитен — довърши Томилин и се усмихна.
Ледът беше стопен.
— Всичко това е добре, но ние предполагаме, а там… — Турецки посочи с пръст нагоре — разполагат. Хайде разказвай, показвай.
— Откъде да започна? Май от данните на експертизата.
„Правилно, започваш с най-важното“ — отбеляза си Турецки.
— Та значи така, според данните на техническата експертиза по експлозивите и двете взривни устройства, и онова, което уби Климович, и другото, което не избухна до вратата на апартамента на Литвинов, са практически идентични. И в двата случая е използван пластичен експлозив с еднаква мощност, и в двата случая е поставен в пластмасова кутийка. Знаеш ли, в такива кутийки скриват кабелите на обикновените входни звънци. Закачат ги в апартаментите.
— А те закачени ли бяха?
— Едното — до външната врата на апартамента на Литвинов. Другото — на вратата на входа, където живееше Климович.
— Първото устройство не е избухнало, доколкото ни е известно. Защо?