Турецки затвори папката, направи си кафе и извади сандвичите. Всеки момент трябваше да дойде Грязнов, когото беше извикал по телефона веднага след като Томилин си тръгна. Така и стана, вратата се открехна и в процепа се показа Вячеслав Иванович цял-целеничък.
— Тъкмо за кафето — зарадва се Александър. — Хайде влизай, стига си подпирал вратата.
— Боже, какъв аромат! Усеща се на всички етажи на прочутото ви ведомство. Къде намира Ирина такова кафе?
— Нея питай — отби топката Турецки, докато разливаше кафето в чашите.
Грязнов извади от джоба си метално шишенце. На масата веднага се появиха конячени чаши.
— В кафето ли да ти сипя или отделно?
— На мен, Сашенка, отделно, аз съм фен на разделното хранене. Да видим какво ни е изпратила съдбата? С каква поредна чудесия те е натоварил уважаемият дон Константин?
— Не само мен. Не се надявай, че ще се скриеш в храстите.
— Ти пък. От вас не можеш нито да се скриеш, нито да избягаш.
— Изобщо не се шегувай. Виж как хирурзите нищо не показват върху себе си.
— Става, няма вече. Дай да пийнем по чашка и разказвай, свали си тая грижа от душата.
Пийнаха. Слава се зае със сандвичите, Саша дръпна от цигарата, надигна кафето и започна:
— Работата, както се казва, е следната. В последно време, за по-малко от два месеца, в нашия прекрасен град са извършени почти еднакви покушения срещу двама чиновници от една и съща сфера. Едното е с летален край, другото…
Турецки въвеждаше в курса на нещата Слава, който шумно сърбаше горещото кафе и кимаше.
— По такъв начин на днешна дата имаме един труп и един, как да го кажа…
— Нереализиран труп — подсказа Грязнов.
— Точно така. Този, „нереализираният“, се пада някакъв кум или сват, или син на сват на Главния.
— Което ни осигурява постоянен контрол от страна на шефовете.
— Точно така. Докато те нямаше, прочетох протокола от разпита на Литвинов. Много идиотска история.
— В какъв смисъл?
— Ами представи си: човекът излиза сутринта от апартамента си, вижда на стената странна кутия, вика електротехника от поддръжката, а онзи я грабва и тръгва да я обезврежда. Пластичен експлозив, взривател, таймер във вид на малко будилниче. Взривът бил програмиран за девет сутринта. Излиза, че нашият бомбаджия е много зле с парите, щом е използвал такъв взривател, тип „направи си сам“.
— Или пък не е голям професионалист.
— Възможно е. Та значи електротехникът всичко разпарчетосал, оставил си е пръстите навсякъде. Не, къде си виждал техници по поддръжката да обезвреждат взривни устройства?
— Не съм виждал такива — призна си Грязнов.
— Да, ама ги има! Прочети му свидетелските показания. — Турецки протегна папката на Вячеслав. — На мама Джеймс Бонда! Малко му е било в Афганистан!
Слава запрелиства документите.
— Я виж! Към делото е приложена дори медицинска справка. Оказва се, че дори е бил контузен. Води се на отчет в психодиспансера!
— Точно така! И затова никой нищо не може да го пита.
— Хубаво. Ами другият взрив? Онзи, с „леталния“ край? Там също ли е имало будилник?
— Не, там е бил сложен радиовзривател. Взривяващият импулс е подаден на пейджър. Експлозията е станала в момента, когато са набрали съответния номер.
— Значи някой е трябвало да види излизащата от блока жертва и „да звънне на бомбата“?
— Да.
— Разпитахте ли съседите на загиналия?
— Да. Една жена е станала свидетел на взрива. Разхождала кучето си. Томилин нищо не е могъл да изкопчи от нея. Но още не са провели подробен разпит на всички живеещи в блока. Лято е, отпуски, Томилин има малко хора, а пък и се струпаха няколко почивни дни.
— А какво има в свидетелските показания?
— Ето, вземи да прочетеш тези на самия Литвинов. Аз през това време ще се оправям с жена му.
Турецки протегна на Слава съединените с телбод листове, а два други придърпа към себе си.
— Ти първо със своята се оправи — промърмори полугласно Слава, докато наместваше очилата на носа си.