Александър се направи, че не го е чул.
Въпрос. Марина Илинична, разкажете ми, моля ви, какво се случи във вашия блок на деветнадесети август?
Отговор. Онази сутрин изпращах мъжа си на работа. Той излезе от апартамента и аз затворих вратата след него. Не беше минала и минута, и той позвъни. Помислих, че си е забравил нещо. Отварям. Марат ми казва: Мариша, каква е тази кутийка, дето виси тук? Къде, питам. А пък той — зад вратата. Излизам на площадката и виждам: вляво до вратата виси пластмасова кутийка.
Въпрос. От коя страна? Уточнете, ако обичате.
Отговор. Отляво. Но ако се гледа от апартамента, е отдясно. Ако е от площадката — отляво.
Въпрос. Какво стана после?
Отговор. Марат позвъни на съседите. На площадката има още два апартамента. Излязоха съседите, Вера Григориевна от петнадесети апартамент и Александър Степанович от четиринадесети. Те също недоумяваха: никой не беше закачал тази кутия. Тогава Марат се обади на електротехника.
Въпрос. Защо съпругът ви прояви такъв интерес към тази кутийка? Какво толкова необичайно имаше в нея?
Отговор. Как може да говорите така! Нали вътре имаше експлозив?
Въпрос. Вашият съпруг знаеше ли, че вътре има взривно вещество?
Отговор. Не, разбира се! Опазил ви господ! Но той… беше нервен и очакваше нещо подобно. Преследваха го, заплашваха. И освен това той чу, че вътре сякаш работеше часовник. Затова прояви съвсем разбираема предпазливост, може би дори подозрителност, която в крайна сметка му спаси живота! Пък вие какви ги приказвате!
Въпрос. Нищо не съм казал! Аз задавам въпроси. Откъде знаете, че Марат Игоревич е бил заплашван?
Отговор. Той сам ми е разказвал! Освен това ни звъняха вкъщи по телефона. Мъжки глас. Често аз вдигах телефона и чувах тези заплахи. Звънеше се почти всеки ден. По-точно, всяка нощ. През последния месец почти всяка нощ, в три часа, като по часовник.
Въпрос. Какви бяха тези обаждания? Кой и какво казваше?
Отговор. Обаждаше се мъж. Фразата винаги беше една и съща: „Литвинов, ще те изтрия от лицето на земята.“ Много добре помня тези думи.
Въпрос. А какво отговаряше мъжът ви?
Отговор. Ами… че няма да го уплашат. Че изпълнява служебния си дълг. И ще го изпълнява и занапред. Но той много се нервираше след тези обаждания. Беше разстроен. Нали знаете колко боли, когато хората те разочароват, онези, пред които си се прекланял.
Въпрос. Знаете ли кой е заплашвал Марат Игоревич?
Отговор. Разбира се, той всичко споделя с мен. Това е нормално, аз съм му жена. Заплашваше го Нестеров. Той е бивш преподавател на Марат още от института. Тъкмо той обещаваше да види сметката на Марат! (Хлипа.)
Въпрос. Моля ви, не плачете, Марина Илинична. Пийнете вода. А така. Кажете, познавате ли се лично с Нестеров?
Отговор. Да, познавам го. Няколко пъти сме се срещали на някакви официални мероприятия. Конференции, симпозиуми. След приключване на работата обикновено се организират банкети. Марат винаги ме водеше със себе си. Виждала съм Нестеров. И гласа му съм чувала. Той има характерен рязък глас. Така че можех да го позная по телефона. Боли ме сърцето! Толкова се вълнувах тези дни! Какво още ви интересува?
Въпрос. Приключихме. Моля ви, подпишете се на всеки лист. И ето тук, че думите ви са записани вярно. Това е всичко. Благодаря ви.
Турецки отиде до прозореца и се загледа в сновящите долу хора. Над Москва беше увиснал някакъв неизвестен антициклон, който разтапяше столицата с ярките си слънчеви лъчи, създавайки усещането за безкрайно лято. „А пък лятото — това е цял малък живот“ — както пееха в една симпатична песничка. Ей ги колко много са там, в цивилния живот под прозореца, тези прекрасни жени с леки многоцветни рокли. Само за теб, Турецки, дали е зима, дали е лято — всичко е едноцветно. Тъмносиво. Престъпление и наказание. Хубаво, стига си плакал! Както се шегуваше един от същите онези бардове: Щом си сложил ръката си на сърцето — кажи нещо!
— Трябва да го видя с очите си този Литвинов. И тоя доктор Нестеров ми е интересно да видя.
Александър се обърна към Грязнов, който все още изучаваше документите в папката.
— Не те ли интересува загиналият Климович?
— Естествено и той ме интересува. Но за съжаление той вече нищо няма да ни разкаже. А Литвинов има конкретни подозрения. Това не трябва да се отмята с лека ръка. Що се отнася до Климович, прати там своите оперативни работници, нека минат по всички апартаменти в блока на загиналия, и в съседните — също. Взривът не е избухнал толкова рано сутринта. В осем хората отиват на работа. Някой може да се е намирал на двора, пък и от прозорците някой може да е видял нещо. Трябва да се разпитва, да се говори със свидетелите на покушението срещу Литвинов. А пък аз най-добре да отида при този господин вкъщи, да се запозная с него. Ще го разпитам във връзка с Нестеров. Ей сега ще му се обадя на тоя нещастник.