Глава 7
Теория на относителността
Турецки пристигна пред блока на Литвинов десет минути преди уговореното време. Паркира в двора на кооперацията от сталински тип. Намери нужния вход. Тринадесети апартамент се намираше на петия етаж. Предпоследния. Александър влезе във входа. Част от фоайето беше обособена за портиерна. Предната стена бе наполовина остъклена. Зад стъклото седеше млада жена с телефонна слушалка в ръка. Тя хвърли бърз равнодушен поглед към влезлия. Александър се насочи към асансьора.
— При кого отивате? — викна жената след него.
— Аз в… сети — промърмори Турецки и продължи да върви.
— В кой? — пак попита дежурната портиерка.
Но Саша вече беше в асансьора. Та така. Да се влезе не беше никак трудно. Хипотетичният бомбаджия също без проблем би могъл да влезе във входа. Ако на осемнадесети срещу деветнадесети е била дежурна същата мила госпожица. Той слезе от асансьора на долния етаж и се качи пеша до петия. Тринадесети апартамент се намираше отляво. Шахтата на асансьора беше в средата на площадката. Широкото стълбище я опасваше като лента. Саша наближи апартамента. Кутийката с експлозива е била закачена вляво от апартамента, ако гледаме от стълбищната площадка — такива бяха показанията на жената на Литвинов. Вдясно от вратата имаше тясна стена, по-нататък под прав ъгъл — друга стена с вратата на четиринадесети апартамент. Онзи, в който живее самотният старец. Турецки се опита да повтори пътя на Литвинов. Излязъл съм от апартамента, сега отивам към асансьора. Но взривното устройство остава зад гърба ми. Да го видиш случайно, както твърдеше, че е станало, по време на разпита Литвинов, беше много трудно. За да стане това, най-малкото е трябвало да се обърне. Той беше се обърнал, за да затвори вратата. Но в протокола пишеше, че вратата след него е затворила Литвинова. Както излиза според материалите по делото, кутийката е висяла високо над звънеца. Сигурно е трябвало да вдигне погледа си доста нагоре.
Хубаво, засега просто беше интересно. Саша натисна бутона на звънеца. Чуха се мелодични звуци и тежки мъжки стъпки. Вратата широко се отвори. Литвинов бе леко пълен, висок брюнет.
— Александър Борисович? Добре дошли. — Той се дръпна, за да направи път на госта си в просторното антре.
Шкафове с витражи, аплици по стените, масичка със стъклен плот, до нея удобно, дълбоко кресло. Всичко това изглеждаше доста внушително.
— Добър вечер, Марат Игоревич — усмихна се Турецки и протегна ръка.
Дланта на Литвинов беше леко влажна. Вълнуваше ли се? Всъщност това бе в реда на нещата. Неясно защо, но всички хора се вълнуват, когато се сблъскват с представители на закона, така да се каже. „Така да се каже“, защото в общи линии не разчитат на спазването на същата тази законност, помисли си Турецки, следвайки домакина по лъснатия до блясък скъп дъбов паркет.
— Насам, моля. — Марат Игоревич отвори вратата на малка, боядисана в убити тонове стая. — Това е кабинетът ми, тук ще ни е по-удобно.
Грамадно бюро, явно от някой антикварен магазин, настолната лампа със зелен плафон, изглежда, също беше оттам, както и масивният часовник върху камината. Лаптопът бе от последните модели. Кожен диван, малка масичка с две кресла. Библиотека с книги, барче. Коняк, уиски, джин, сок. Александър си помисли, че обстановката е подходяща за някой мастит академик. Всъщност академиците в днешно време едва ли са толкова цъфнали и вързали. По-скоро жилище на средно богат „нов руснак“. Домакинът сякаш прочете мислите му.
— Моля ви, разполагайте се. Това е моята бърлога. — Той направи широк жест с ръка, обхващащ стаята. — Тук си почивам и работя. Сега приключвам с докторската. Материалите съм ги събрал много отдавна, но все няма кога да седна и да ги подредя. Ежедневие. Заместник-директор по научната дейност — това е, както казваха до неотдавна, техническият ръководител на перестройката. Директорът ни е човек на възраст, често не се чувства добре, така че с всички въпроси — от счупената тоалетна чиния, моля да ме извините за тая житейска проза, до организацията на конференции, симпозиуми, подписване на договори, — с всичко това сътрудниците тичат при мен. Налага се да решавам цял куп проблеми, често много прозаични, далеч от науката.
— Изглежда, заплащането за работата ви е добро? — Александър седна на креслото.
— Да, слава на Господа, за хляба стига. При което сами се оправяме, не чакаме помощ от държавата. Най-сетне получихме право за достойно заплащане на нашия труд. Ето, успяхме с жената да направим ремонт на апартамента — той е наследствен, от родителите на Марина — и да го обзаведем според нашия вкус. Помните ли шегичката от съветските времена? Жената казва на мъжа си: „Ето, ние ще умрем и никой няма да разбере какъв вкус сме имали.“ Помните ли онези еднакви секции, с които Рязанов се подигра във филма си „Ирония на съдбата!“, който е задължителен за всяка Нова година?