— Помня ги, разбира се. Какъв е този труд, за който се плаща толкова добре? Разкажете ми, моля ви, с какво се занимава вашият институт.
— Ние контролираме всички биологични препарати, които се разработват в страната. Тоест диагностични тестове, ваксини, гама-глобулини, анатоксини и така нататък. Всичко биологично — живо или мъртво, — преди да стигне до човека, минава при нас през прецизна проверка и апробация. И чак след това получава зелена светлина. Разбира се, ако резултатите са положителни.
— Значи е прекрасно, че държавата заплаща достойно вашия труд.
— Не, ние сме в общата тарифна таблица, както и всички бюджетници. Само че още при предишния министър на здравеопазването получихме разрешение да сключваме договори за нашата работа с достойно заплащане. За шофьорската книжка не плащате ли на КАТ, за да се явите на изпит? Същото е и при нас.
„И колкото повече пъти се явяваш, толкова повече плащаш. Затова никой не си взима изпита от първия път“ — помисли си Турецки.
— Май много говоря! Искате ли нещо за пиене?
— Не, благодаря. Първо, аз съм с кола, второ, срещата ни е делова.
— Да-да. Но няма да откажете чаша кафе?
— Няма да откажа.
— Мариша, донеси ни кафе, скъпа! — извика през вратата Литвинов.
Някъде от дълбочината на коридора веднага се чуха стъпки, сякаш невидимата Марина беше стояла нащрек, като часови на границата. Млада, но много грозна жена вкара в стаята масичка на колелца. Единственото красиво нещо у нея бе буйната светла коса, събрана на кок. Но и тя не можеше да скрие прекалено широкия нос и дебелите, сякаш обърнати устни.
На масичката удобно се бяха разположили хромиран кафеник, две снежнобели чаши, също толкова ослепително бели десертни чинийки, каничка със сметана, захарница и чиния с мънички сандвичи-канапе. Сух салам, хайвер, риба пъструга — си отбеляза Турецки. Мда, беше се подготвил човекът! Всичко това можеше да се предположи, затова Турецки преди посещението си при Литвинов беше минал през едно кафене да хапне.
— Мариша, запознай се.
Александър Борисович стана и протегна ръка на домакинята.
— Това е господин Турецки. От Главната прокуратура. Извинете, каква беше вашата длъжност? Следовател за… кое?
— По особено важни дела. Старши съветник от правосъдието.
— Ако се преведе, какво звание е това? Подполковник?
— Не. Ако се преведе на армейски чинове, генерал-майор.
— О! Мариша, виж какви хора посрещаме в дома си! Моята съпруга и помощник във всичко — Марина Илинична.
Жената се усмихна само с устни. Светлосивите очи зад стъклата на очилата гледаха внимателно.
„Как е възможно човек да бъде толкова грозен!“ — със съчувствие си помисли Саша.
— Много ми е приятно — каза на глас.
Жената наля кафе.
— Благодаря ти, Мариночка — нежно каза Литвинов.
Без да каже нито дума, жената излезе.
— Да продължим? — Литвинов побутна към Турецки тежък пепелник от тъмнозелен, почти черен нефрит. — Ако искате, запалете си.
— Благодаря, засега не ми се иска. Марат Игоревич, след взрива, който отне живота на Вадим Яковлевич Климович, ръководството на Главна прокуратура възложи разследването на двата атентата на оперативно-следствената група, която ръководя аз.
— Да, толкова е ужасно, че загина Вадим Яковлевич! Често се засичахме по служба. Много свестен човек беше! Такава загуба! Виждате ли, ненапразно се страхувах от нещо такова! Надявам се, че сега, когато следствието е в толкова квалифицирани ръце, престъпниците ще бъдат намерени и наказани според закона.
— Четох показанията ви. Вие смятате, че е възможно взривът или взривовете да са били организирани от…
— Страхувам се, че няма да сбъркам, ако посоча Анатолий Иванович Нестеров.
— Защо сте толкова сигурен?
— Ами как иначе! Нали казах на следователя, който разследваше делото преди вас, как беше…
— Томилин.
— Да, казах на Томилин, че Нестеров неведнъж ме е заплашвал. И в служебния ми кабинет, и по телефона.