Александър внимателно погледна Литвинов, който доста се разгорещи.
— Извинете, не съм искал да ви обидя! — каза той миролюбиво. — Просто вие сте умен човек и аз се опитвам да разсъждавам заедно с вас — продължи Турецки, гледайки гладката повърхност на масата. — Аз ето кое не мога да разбера: за какво му е на Нестеров да организира убийство? Той да няма заложби на потенциален престъпник? Нали ако някой много, много влиятелен преди две години му е помогнал да отвори клиниката си, какво пречи същият „някой“ да му помогне още веднъж, след две години?
— Защото този човек вече е минал курса на лечение при Нестеров. Стига му за десет години напред, а повече не му и трябва — кой живее толкова?! А направената услуга нищо не струва, нима не знаете? Освен това: той преди две години беше много, ама много влиятелен. А сега вече не е толкова влиятелен, разбирате ли? Защо си мислите, че убийства поръчват само престъпници? Как примерни жени поръчват убийствата на мъжете си? Или обратното? А партньори в бизнеса? Нима не знаете как стават тези работи? Приличните хора поръчват премахването на други прилични хора! — Литвинов почти крещеше.
Турецки вдигна очи. По лицето на домакина избиха червени петна. В стаята влетя Марина Илинична.
— Марат, да донеса ли още кафе? — попита тя със страдалчески глас.
— Не, Марина, благодаря — приглушено отговори Литвинов.
— А за вас? — Жената премести погледа си към Турецки. Очите й чернееха като дулата на артилерийски оръдия.
— Не-не. Ние приключихме.
Турецки стана.
— Благодаря за разговора, Марат Игоревич. И на вас, Марина Илинична, за прекрасното кафе. Ако в хода на следствието имам някакви въпроси, надявам се, че няма да откажете да отговорите на тях. В близките дни може да ви притеснят наши оперативни работници и следователи, сигурно ще трябва да се уточнят някои неща, така че предварително ви се извинявам за безпокойството. В наш общ интерес е по-скоро да открием и обезвредим престъпника. Или престъпниците.
Марина Илинична неочаквано изплака.
— Боже мой, кога ще свърши всичко това? — простена през сълзи тя.
— Мариша, много те моля! — извика Литвинов и прегърна жена си.
— Не, почакай, Марат! — Жената се откъсна от прегръдката му и се доближи до Турецки.
„Ей сега ще ме ухапе“ — внезапно се уплаши Александър.
— Колко още ще ни мъчат?! — извика Марина в лицето му. — Отначало два месеца заплахи, шантаж, телефонни мъчения! Той ни се обаждаше и денем, и нощем. Почти всяка нощ, в три часа — запомних времето! Защото това се повтаряше ден след ден! И винаги една и съща фраза: „Литвинов, ще те изтрия от лицето на земята!“ Нямаше мира от него. Марат направо го тресеше от нерви! След това открихме тази кутийка, а следователят, който беше преди вас, гледаше на всичко като на някаква тъпа шега! Нищо не възприемаше сериозно! Дори не предложиха охрана на Марат. Ние писахме в Главна прокуратура, и пак нищо — ни вопъл, ни стон! Докато не убиха човека, на никой дори окото не му мигна! А този човек можеше да бъде Марат! Ако го бяха убили, аз щях… с мен щеше… — Жената се разплака на гърдите на мъжа си.
— По-тихо, Мариша, успокой се.
— Марина Илинична, разбирам колко се тревожите за съпруга си и ви уверявам, че ще бъде направено всичко необходимо, за да намерим и накажем виновните. Обещавам ви — каза твърдо Турецки и излезе в антрето.
— Аз ще ви изпратя — възкликна Литвинов, настани жена си на дивана и излезе след Турецки. — Моля ви, извинете я. След тези събития не е на себе си.
— Разбирам — кимна Александър. — Вие също ме извинете. Такава ми е работата. Понякога се налага да засягам болни теми.
След като вече беше излязъл от апартамента, Турецки попита застаналия на вратата Литвинов:
— Та къде, казвате, е висяло това взривно устройство?
— Ето тук, отдясно. — Литвинов вдигна ръка и посочи бледо тебеширено петно на стената.
— Отдясно на кого? — леко се усмихна Турецки.
— На мен.
— Значи на мен ми е отляво! Ето я теорията на относителността в действие! — Турецки се усмихна и влезе в асансьора.
Докато пътуваше по широките московски булеварди, Саша си мислеше за Литвинов. Какво пък, визитата беше успешна. Какво му се изясни? Че Литвинов е безпринципен: ту издава разрешение за работа, ту не издава и се нервира, когато го хванат, че го прави. А може би е и подкупен.