— Е, как мина поправката?
— Всичко е наред, взех си я! Вие защо не дойдохте в бара? Нали ви поканих?
— Реших, че ще бъде по-добре, ако първо аз ви поканя.
— Да не мислите, че това ще ви даде някакво предимство? — тя го стрелна с черните си очи.
— Бих искал поне да се надявам — кротко каза Турецки.
— А как ме намерихте? — измести разговора на друга тема Настя.
— О, това е голяма тайна. Не е дошло още времето да бъде разкрита. Предлагам да се преместим в моята таратайка. Каня ви в едно много уютно и доста приятно заведение. Там пускат и момичета до шестнадесет години. Но само онези, които са си взели всички изпити. Нали нямате повече „опашки“? Освен опашка от обожатели, разбира се?
Настя се засмя. Къдриците заподскачаха около главата й.
— Вече нямам опашки. И изгарям от любопитство. Какво е това място?
— Там ще си поприказваме за всичко.
Той настани момичето в колата, паркирана зад ъгъла. Потеглиха.
Турецки дълго мисли къде да покани госпожица, запозната с изкуството на Северното възраждане, почита телка на древните мъдреци като цяло и отделно — на Конфуций.
„Узбекистан“ не ставаше. Турецки изобщо не се страхуваше, че ще го хванат с непознато момиче (с кого ли само не му се случваше да обядва), просто… не беше онзи стил. Да я заведе в някой друг, луксозен ресторант засега също не му се искаше. Не защото беше стиснат. Можеше да се притесни, да се почувства едва ли не задължена. На него му се струваше, че я усеща, предусеща реакциите й. Той, разбира се, можеше и да греши. Но въпреки това вече бе избрал заведението.
— Настя, виждате ли магазин „Ученик“? Там отиваме.
Саша спря колата, помогна на момичето да излезе.
Тя се огледа наоколо с весело любопитство. Той я хвана под ръка и я поведе покрай сградата.
— Аз обаче вече съм си купила моливи, химикалки и несесер за тях — пошепна момичето в ухото му с тон на заговорник.
— Така ли? Какво пък, това улеснява нещата. Тогава ние сме за тук.
Турецки отвори вратата, която се намираше почти до магазина. Над вратата с изискани букви беше написано името на заведението: „Екслибрис“. И по-долу: „кафе-бар“.
Влязоха в малка зала в бежови и зелени цветове, с високи тесни прозорци, меки дивани. По стените на бара висяха офорти и литографии. В средата имаше оранжева колона-етажерка със стъклени полици.
Настя се оглеждаше, разглеждаше картините по стените, отиде до етажерката.
— О, а какво е това там? — Тя посочи по-малките от длан книги, подредени във витрината.
— Тук, Настя, се пазят уникални книги-миниатюри. Всичките са ръчна изработка, в тираж тридесет до петдесет бройки.
— Ах, ето „Гарванът“ на Едгар По! Какво малко книжле! И с кожена подвързия! Какво чудо! А ето го Саша Чорни! Също колкото нокът! Невероятно!
Тя толкова истински се радваше! На Саша му олекна. Все пак не беше сбъркал!
— Настя, виждате ли онези две зрънца? Там, на възглавничката в кутийката…
Той леко докосна голото й рамо, докато сочеше към две половинки на прецизно полирани оризови зърна. От това докосване сърцето му пак се разтуптя. „Направо се вдетинявам!“ — изплаши се сам от себе си Турецки.
— Виждам ги. Какво е това?
— Ами представете си, че на едното е нарисуван Пушкин с цилиндър, а на другото Лермонтов с мустаци. Вярвате ли ми?
— Вие, Александър Борисович, по принцип внушавате доверие. Иначе днес нямаше да се видим. Лермонтов с мустаци — това още мога да го повярвам, но Пушкин, че и с цилиндър — това просто не може да бъде! — преиначи тя Хармс.
— Но това наистина е така! — възкликна Александър с глас на шоумен. — Георги, хайде да докажем на очарователната дама, че на истинските мъже може и трябва винаги да им се вярва!
Барманът Георги, който мълчаливо ги наблюдаваше зад бара, бавно се доближи, отключи стъклената витрина, извади пластмасовата кутийка и отиде до прозореца, където стоеше малка маса.
— Ах, тук има микроскоп! — Настя запляска с ръце.
С вид на професор по биология Георги извади с тънък пинцет едната оризова половинка, сложи я на предметното стъкло и след това под микроскопа. Светна малка лампичка, която осветяваше огледалцето на микроскопа. Настя се наведе към окуляра.
— Наистина, Пушкин с цилиндър! Нарисуван е на зърното! Страхотно! Никога не съм виждала такова нещо! Кой гений го е направил?