Тя все не можеше да откъсне поглед от микроскопа. Турецки тихо се радваше.
— Мога ли да видя и Лермонтов?
И тя разгледа и другото оризово зърно с мустакатия Михаил Юриевич.
Накрая огледът на забележителностите на заведението приключи. Те се разположиха до прозореца на малка масичка за двама.
Сервитьорът донесе менюто и висока ваза за чайната роза.
— Настя, аз съм гладен, надявам се, вие също. Затова хайде да играем на едро.
С леко опасение Настя се втренчи в менюто. Саша се задълбочи в своето. Всъщност изпод вежди наблюдаваше момичето. Напрегнатият израз на лицето й се смени с почти спокоен. Тя се отпусна. Това също бе част от неговия замисъл. Цените в кафенето бяха съвсем поносими. Настя беше разбрала, че в случай на нещо непредвидено би могла и сама да си плати. Поне така му се стори.
— Е? Какво ще си поръчате за предястие? — осведоми се той.
— Нямам представа. Например гръцка салата. Тя е лека.
— Сещам се за нещо по-леко. Специалитетът на заведението, салата „Екслибрис“.
— А, виждам. Бейби-ананас, зелена салата, скариди, царевица, чушки, портокал — четеше Настя. — Всичко това залято с кисело мляко и майонеза. Сигурно е невероятно вкусно! И изобщо не е скъпо! — учуди се тя на глас, леко поруменя и допълни: — Може да си го позволи и момиченце до шестнадесет години!
Турецки много харесваше в нея тази смес от простодушие и лукавство.
— Надявам се да не опрем до вашия джоб. Ще минем само с моя.
— Аз също се надявам — отговори тя и изведнъж го погледна със сериозен поглед на възрастна.
„Надявам се, че няма да ме обидиш и няма да ми се наложи да си плащам за своята доверчивост“ — така прочете този поглед Турецки.
— Значи избрахме предястието! Какво следва? Какво предпочитате? Риба, месо?
— Риба. Какво е това ястие, което се нарича „Риба яде риба“?
— Това е дует на сьомга и есетра със сос от червен и черен хайвер. Да поръчаме ли?
— Не, това сякаш е много… калорично. Аз бих предпочела пъстърва.
Все пак се придържа в рамките на портмонето си. Още не се доверява напълно…
С такива мисли в главата Александър направи поръчката: две салати-специалитети, пъстърва за дамата и стек за господина. Двеста… не, триста грама коняк (нека ни възприемат такива, каквито сме) и бутилка шампанско. Настя се отказа от вино.
След няколко минути мълчаливият сервитьор ги остави насаме със засуканите салати, чашите с шампанско и коняк.
— Да пием за срещата ни! — това беше най-умното, което можа да измисли Александър Борисович.
— За срещата ни! — повтори Настя със звънлив глас и се усмихна. На бузите й се появиха трапчинки, които позволиха на Турецки да се примири със собственото си тъпоумие.
Пийнаха и пристъпиха към предястието. На Турецки всичките тези ананаси му бяха абсолютно безинтересни, той би предпочел добрата сельодка, пък било то и с коняк. Но Настя толкова се наслаждаваше на яденето, че и Саша се зарази с нейния апетит.
— Хайде сега да пием за запознанството.
— Хайде.
Пиха за запознанството.
— Настя, разкажете ми за себе си. Къде сте родена? Не сте московчанка?
— Защо мислите така? — Настя горделиво вдигна вежди.
— Ами… Прекалено сте хубава за столична госпожица.
— Така ли? — засмя се тя. — А вие, извинете, кореняк московчанин ли сте?
— Да, имам този недостатък. Но той не разваля мъжете.
— Да, не съм московчанка. От Твер съм.
— И сте живели там с майка си и баща си?
— И съм живяла там с майка си и по-малката си сестра. Мама и татко се разведоха, когато Наташка беше на две годинки, а аз на пет.
— С какво се занимава майка ви?
— Преподавател. По английски език. Татко е военен лекар. Той живее в Перм.
— Как така вашата майка ви е пуснала в шумната Москва?
— Че защо да не ме пусне? Аз съм сериозно момиче, нищо че тук-таме имам двойки.
— Които вече са оправени, както знаем. И така, Анастасия е студентка…
— Във втори курс. На деветнадесет години съм, ако това ви интересува.
— Това изобщо не ме интересува — бодро се отзова Турецки, който се интересуваше точно от това.
— А вие сте на четиридесет и малко отгоре — безжалостно отсече Анастасия.
— Това има ли голямо значение?
— Абсолютно никакво. Нали на вас ви хрумна да събирате анкетни данни.