— Наистина.
Саша усети, че челото му се изпоти. Само това му липсваше! Анастасия го погледна със съчувствие.
— Александър Борисович! Защо сте толкова напрегнат? — попита младата нахалница. — Вие сте прекрасен човек, веднага се вижда! Вие толкова… прекрасно ме закарахте на изпита. Това беше истински подарък. Ако бях закъсняла, Мишката никога нямаше да ме изпита. А благодарение на вас и спестените с ваша помощ пари успях дори да й купя цветя. Разделихме се като приятелки. Виждате ли! И избрахте толкова идеално място за срещата! Знаете ли, аз толкова се страхувах, че ще ме закарате в някой богаташки ресторант и ще започнете да се правите на интересен и да харчите валута. А вие ме доведохте в това приказно място. Ще го запомня. Вие ми го подарихте. И изобщо… Исках да кажа още нещо…
Момичето замълча. Саша си отбеляза, че тя бе повторила всичко, което той си мислеше за нея. Беше доста странно, че той не намери какво друго да попита, освен:
— Настя, да не сте пияна?
— Ами да. Всъщност не. Просто от сутринта нищо не съм яла. По-точно от вчера вечерта. Защо, много ли се забелязва? — Тя изплашено вдигна очи.
— Не, просто ми казахте толкова хубави неща, че си помислих… — огорчи се Александър.
— Но аз го казах от сърце! — възкликна Настя. — Знаете ли, аз нямам много приятели в този град. Имам приятелки от курса. Наемам апартамент с едно много добро момиче. Но… Напуснах своя дом и сега съм сама в големия град. Той е доста жесток. Понякога е опасен. Почти винаги равнодушен. Трудно ми е тук. Свикнала съм да живея с открита душа. Сред хора, които те познават от дете, радват се на твоите успехи, съжаляват те, когато ти е лошо… А тук никой никого не съжалява.
— Нима нямате обожатели?
— Обожатели? Честно казано, нямам много време за обожатели. Уча и работя. Има един. По-точно имаше.
— Защо в минало време? — с тайна радост попита Турецки.
— Как да ви кажа? Той ме заведе в тях, за да ме запознае с родителите си. В очите на неговите родители аз Пях аферистка от провинцията, която си прави сметките да се нанесе в техния апартамент. Чувствах се толкова унизена! Те са кореняци московчани, а не правят разлика между Кант и карт. Но работата не е само в това. Просто аз никога не бих допуснала да бъда… в тежест. А момчето не го забеляза.
— Ами работата? Нали казахте, че бара ви го посещават хора на изкуството. Това са възрастни, интересни хора. Вие сте толкова хубаво момиче. Нима клиентите не ви ухажват?
— Ухажват? Какви ги приказвате? Твърдо не! Ние сме на работа. Това е изключено. Никой не си позволява такива неща. Аз затова още съм там. Плащат добре. И никой не те закача. Да се флиртува със сервитьорка е лош тон. А хората на изкуството се придържат към правилата. Ако не спазваш правилата на приличие — няма да се утвърдиш.
— Това сама ли го измислихте?
— Кое?
— Последната фраза.
— Не, измислил го е Конфуций. Така че нашите посетители са много корпоративни хора, но все пак интелигентни.
— Защо „все пак“? — засмя се Саша.
— Ами… Знаете ли… Цялото им общуване може да бъде характеризирано с наименованието на ястие от тукашното меню: „Риба яде риба“. Та и те така се изяждат един друг, с мили усмивки. Отначало даже е интересно. Наистина, елате при нас! Ще видите цял куп известни личности.
— Накратко казано, Настя, разбрах само едно: без моя бащински поглед може и да не се затриете, но страшно ще ви доскучае! — Турецки стана по-смел.
— А ще има ли второ? — присвило очи, попита момичето.
— Дори десерт! — обеща Турецки.
После те с удоволствие продължиха вечерята. На нея й донесоха сребриста пъстърва, на него — сочно месо. Говореха си толкова свободно, сякаш се познаваха от сто години. За десерт имаше сладолед с плодове. След това, късно вечерта, Турецки я откара до тях: улица „Мансуровска“, блок номер седем. По пътя Настя задряма и той се страхуваше да я събуди.
— Откъде знаете къде живея? — учуди се момичето, когато отвори очи пред вратата на своя блок.
— Това ще ви разкажа следващия път. Нали трябва да има някаква интрига.
— Добре! Следващия път аз ще провеждам разпита! — Тя присви черните си очи, които изведнъж заприличаха на котешки.
Той изпрати Настя до апартамента, целуна й ръка и влезе в асансьора чак когато вратата се отвори и съседката по жилищно пространство се развика:
— Аска! Къде беше, по дяволите, вещица такава?