— Кажи им да не се доближават!
Руук пристъпи към прозореца на камионетката и Ники видя как шофьорът грабва микрофона си. След секунди явно се свърза с мотоциклетистите, защото те удариха спирачки и зачакаха в далечината, а мъркането на моторите им се сливаше със скърцането и стоновете на влака.
— Не мога да се справя с всичко това, не мога — изплака Солей. — Непоносимо е.
Ники най-сетне видя последния вагон на около сто метра от тях и започна да изчислява ходовете си.
— Чувствам се… празна. Не мога да спра болката.
Петдесет метра.
— Ще ти помогна, Солей. — Още само три вагона. — Ще ми позволиш ли?
Хийт протегна ръце с надеждата, че тя ще почувства жеста въпреки метрите натрошен чакъл, които ги деляха. Солей изправи гръб и отново заприлича на танцьор. Вдигна лице към слънцето, затворила очи за миг, после се обърна към Ники и за пръв път й се усмихна. После се хвърли под последния вагон.
Шестнадесет
Полицията отцепи мястото, където се беше самоубила Солей Грей, за да държи пресата и феновете на разстояние, докато патоанатомът, хората от Съдебна медицина и отрядът на Началника на полицията от „Полис Плаза“ 1, които разследваха всеки път, когато в нечия смърт бе замесен полицай, си свършат работата, без да ги разсейват. Имаше и други разследващи екипи, например от Службата по парковете и железопътната компания, но те трябваше да изчакат реда си. За да запазят достойнството на починалата, а и за да могат техниците да работят на спокойствие, от двете страни на линията, където се намираха повечето останки, бяха поставени портативни пластмасови паравани. 12-о авеню между 138-а и 135-а улица беше затворено, но фотографите, папараците и новинарските екипи си бяха избрали наблюдателници на по-високите точки в парка „Ривърбанк“ и от другата страна на линията, на Ривърсайд Драйв. Екипът на патоанатома издигна шатра, за да скрие мястото от шестте новинарски хеликоптера, които кръжаха над главите им.
Капитан Монтроус посети детектив Хийт, която чакаше сама в една от полицейските камионетки, все още разстроена, стиснала чаша кафе с двете си ръце, което отдавна беше изстинало. Току-що беше разговарял с отряда от „Полис Плаза“ 1 и й каза, че след като разговаряли с Руук, двамата папараци, парковия служител и двамата полицаи мотористи, всички са потвърдили версията й, че певицата е скочила по свое желание и че Хийт е направила всичко възможно, за да овладее ситуацията и да попречи на самоубийството й.
Шефът й предложи да й даде няколко дни отпуск, въпреки че нямаше намерение да я отстрани или да я накара да работи на бюро. Ники беше пряма — каза, че е много разстроена, но е наясно, че случаят не е приключил. Ченгето в нея — онази част от мозъка й, която можеше да отдели трагедията и преживяната травма от онова, на което бе станала свидетел преди два часа — гледаше на смъртта на Солей Грей като на неяснота, която трябва да се разреши. Заедно с нея бе изчезнала жизненоважна информация. Хийт знаеше, че е изяснила всичко около нападението на редактора, но оставаха много въпроси, чиито отговори вече не можеше да измъкне от Солей Грей. Освен това Ранс Улф, който вероятно бе неин съучастник и убиецът на трите жертви, все още беше на свобода. Докато последната глава от книгата на Касиди Таун не се намереше, имаха всички основания да смятат, че той ще убие отново, за да се добере до нея. Освен ако нуждата за това беше умряла със Солей Грей.
— Отразява ми се, капитане, но това ще трябва да почака. — Детектив Хийт посегна през вратата и изля студеното кафе на чакъла отвън. — Ако няма нищо друго, трябва да се връщам на работа.
Когато се върнаха в управлението, Хийт и Руук останаха за миг сами за пръв път след самоубийството. Въпреки че една полицейска кола ги докара заедно, тя се возеше отпред, потънала в мълчание. Седнал сам отзад, той през целия път се опитваше да се отърси от спомена за онова, което беше видял. Не просто ужасната смърт на Солей Грей, но и болката на Ники. И двамата бяха ставали свидетели на предостатъчно трагедии, но независимо дали си в Чечня, или в Челси, нищо не може да те подготви за мига, в който животът напуска тялото. Докато вървяха към общия офис, той я хвана за лакътя, спря я и каза:
— Виждам храбрата фасада и разбирам защо е нужна. Просто искам да знаеш, че съм тук.