На Ники й се прииска да стисне ръката му, но нямаше да допусне такова нещо на работа. Освен това знаеше, че все още не е разумно да отваря вратата към уязвимостта си. Тук нямаше място за чувства.
Тя кимна и каза:
— Да приключваме с това.
Детектив Хийт не спираше на едно място, стараейки се да не даде на никого възможност да я попита как е. Вместо това само действаше. Знаеше, че в един момент ще трябва да се изправи срещу преживяното, но не още. Освен това си напомняше, че най-лошото се е случило не на нея, а на Солей Грей.
Детектив Хайнзбърг, чувствителна както винаги, откъсна очи от монитора си, обърна се и попита Хийт дали иска да види снимките от уебсайта на „Леджър“. Тя не искаше. За щастие тези, направени от двамата папараци, присъствали на самоубийството, още не се бяха появили. Полицията все още ги разглеждаха като доказателство за последователността на събитията. Без съмнение снимката на мига на смъртта й щеше да бъде продадена на търг и закупена от някой британски или немски таблоид за шестцифрена сума. Хората щяха да поклатят отвратено глави и да се отправят към сайтовете им, за да проверят трябва ли да се регистрират, за да ги видят.
Хийт погледна към дъската и се взря в името на Солей Грей. Все още чуваше умолителния й глас, докато оплакваше „онази нощ“. Обади се на Очоа и го хвана по пътя към управлението.
— Преповтарям всички неясноти и не мога да спра да спра да мисля за липсващите поръчки на компанията за лимузини под наем от нощта, в която е умрял Уейкфийлд.
— Аз също — каза Очоа, — но положението е същото както с последната глава. Докато липсва, можем само да гадаем.
— Кажи на Роули да обърне колата. Искам да се върнете в испанската част на Харлем. Говорете пак със семейството и колегите му, може би ако попитате конкретно за Рийд Уейкфийлд, ще изскочи нещо. Проверете дали онази нощ Падийя е бил на работа и дали е споделил какво е чул или видял, дори ако го знае от някой от другите шофьори.
Очоа замълча и Ники се притесни, че смята да й изкаже съчувствие за онова, което е преживяла на релсите. Той обаче въздъхна и каза:
— Добре, но честно да ти кажа, двамата с партньора ми изкарахме ужасен ден. Какво ли знаеш ти за тия работи.
Да. Направо да се просълзиш.
Наближаваше шест и Руук премяташе чантата си на рамо.
— Тръгваш си рано, а? — попита Ники.
— Получих СМС от редактора ми във „Фърст Прес“. Тази история със Солей превърна темата в международна, така че искат да предам статията до утре, за да започнат извънредно издание.
— Значи ще довършиш статията?
Той се разсмя.
— Как не. Ще започна статията.
— Мислех, че с това се занимаваш.
— Шшт. — Той се огледа заговорнически и сниши гласа си до шепот. — И редакторът така си мисли. — После добави: — Обади ми се по-късно, ако искаш, може да наминеш за по една бира.
— Чака те цяла нощ работа, господинчо. Ще бъдеш зает… с твоя хеликоптер-играчка. Освен това колкото по-рано излезе новото издание, толкова по-скоро ще свалят моето, така че не искам да се бавиш заради мен. — Той тръгна към вратата, а тя добави: — Ей, Руук? — Той спря. — Трябва да ти кажа колко глупаво постъпи, като ме последва днес. Първо на самолетоносача, а после с папарака с мотора. Така че първо, никога повече не прави такива изпълнения. И второ… благодаря ти, че ме подкрепи така.
— Съжалявам и няма защо — каза той, обърна се и излезе.
Роуч изчакаха, преди да излязат от колата. Бяха обиколили улицата в търсене къде да паркират и когато минаха край къщата на Естебан Падийя, братовчед му тъкмо излизаше.
— Да опитаме ли? — попита Роули.
— Знаеш ли какво? — отвърна партньорът му. — Тоя само ще ни скапе кефа. Да изчакаме да излезе и да проверим дали хлапето е у дома. Ще започнем с него.
Двайсет минути по-късно братовчедът на Естебан Падийя отключи предната врата и докато влизаше, извика на испански:
— Ей, Антонио, върнах се. Готов ли си?
После млъкна, забелязал двамата следователи, които отново седяха в дневната с младия племенник на Естебан.
— Ще пътуваш ли, Виктор? — попита Очоа.
Виктор хвърли гневен поглед на момчето и то отмести очи.
— Страшен куфар, човече, много качествен. И съвсем нов! Виждам, че е оригинален „Tumi“, а не някакво менте.
— Е, имаме нужда от ваканция. За да се успокоим малко след погребението и всичко останало — каза братовчедът, който звучеше доста неубедително дори за Роули, който не говореше испански.