— Доста багаж сте взели за една ваканция. Колко смятате да отсъствате?
Братовчедът просто стоеше до вратата с ключове в едната ръка и голяма найлонова торба в другата. Очоа се надигна и обходи редицата чанти.
— Да видим, два джъмбо куфара, един калъф за дрехи — сигурно за новите костюми, които видяхме зад вратата онзи ден. Още един голям куфар. Три за ръчен багаж. Да знаеш, ще ти лепнат страхотна такса багаж. Освен това ще трябва да дадеш тлъст бакшиш на стюарда, за да ти помогне. Скъпо ще ти излезе, но ти можеш да си го позволиш, нали?
Без да отговаря, Виктор просто продължи да се взира в някаква точка между него и Очоа.
— Е, според мен няма да ти е проблем. Бакшиши, свръхбагаж… сигурно дори да наемеш лимузина до летището от бившия шеф на братовчед ти, пак все едно бълха те е ухапала. И нищо чудно.
Следователят подритна един малък спортен сак с върха на обувката си. Виктор смръщи чело и бавно сведе очи към него. Ципът беше широко отворен и пачките пари се виждаха ясно.
— Казах ти да дръпнеш ципа — сопна се Виктор.
На Очоа му се прищя да го попита дали има предвид сака, или устата на момчето, но не искаше да сложи край на разговора. Имаха да обсъдят доста неща.
Роули се обади на Хийт в управлението, разказа й за сака с пари и й съобщи, че ще доведат Виктор и Антонио на разпит. Тя се съгласи, че тъй като сакът е бил пред очите им, вероятно няма да има нужда от заповед за обиск, но че е най-добре да говори с прокурора в случай, че се наложи да отправят обвинения.
— За колко пари става дума?
— Деветдесет бона. — Роули направи пауза и добави: — В двадесетачки.
— Интересно число.
— Да. Проверихме братовчеда — чист е, никакви наркотици, комар или връзки с банди. Намирисва ми на подкуп, от който липсват около девет хиляди. Вероятно са отишли за билети, дрехи и куфари.
— Сто бона вече не са толкова много пари, а, Рейлз?
Той се засмя.
— Представа си нямам.
Когато Хийт затвори, около бюрото й се завъртя Шарън Хайнзбърг.
— Очакваме нов клиент.
— Кой?
Ники реши, че би било прекалено да се надява, че става дума за тексасеца и беше права.
— Морис Гренвил, преследвачът на Тоби Милз. Прибрали го в Чайнатаун, докато се опитвал да се качи на автобуса до Бостън. Ще го докарат до тридесет минути.
Хайнзбърг й връчи досието на Гренвил.
— Тук ли? — учуди се Ники. — Защо не в 19-о управление или в участъка в Сентръл Парк? На тяхна територия е, ние само им съдействахме.
— Да, но полицаят, който го арестувал, каза, че те е споменал по име. Вчера те видял в клюкарската колонка на „Леджър“ и искал да говори с теб.
— Казал ли е за какво?
Детектив Хайнзбърг поклати глава.
— Може би е някакъв отчаян опит да се пазари — предположи тя и се изкиска. — Сетих се, нали вече си известна — може би иска да те преследва.
— Много смешно — мрачно каза Ники. Разсеяна както винаги, Хайнзбърг каза „Благодаря“ и се отдалечи.
Ники се зачуди дали да се обади на мениджъра на Тоби, Джес Риптън, за да му съобщи. Риптън беше съдействал, като им изпрати снимки и подробности за преследвача, но неговата молба да разговаря лично с нея бе достатъчно необичайна, за да убеди Хийт да проучи за какво става въпрос, преди да вкара в картинката и разсейващото присъствие на Стената. Освен това трябваше да признае, че агресивният, хаплив маниер на мениджъра при всяка среща много я дразнеше. Това, че той ще трябва да почака един час, й достави несъмнена наслада, с която не се гордееше, макар че можеше да я понесе. И полицаите са хора.
Докато преглеждаше досието на Гренвил, за да се подготви за срещата, телефонът иззвъня. Беше Петър.
— Чух, че си присъствала на това със Солей и исках да видя как си.
— Държа се — каза тя. Повторението на момента, в който певицата се гмурна под влака, отново се завъртя в главата й на каданс, по болезнения начин, присъщ на травмите. Ники се опита да го спре, преди да стигне до кръвта върху бялото трико, но не успя. После осъзна, че Петър я пита нещо.
— Съжалявам, не те чух. Какво каза?
— Питах дали не искаш да се видим за вечеря.
— Петър, може би не точно тази вечер.
— Вероятно не биваше да се обаждам — каза той.