Докато наближаваше края на черновата, Руук стана неспокоен. Дискомфортът му се дължеше на неизвестността, която заобикаляше най-важното събитие в живота й. Да, той можеше да запълни празнините в средата, за това имаше достатъчно материал, но статията свършваше, преди да е стигнала до истинския си край. Думите се трупаха ли, трупаха, вече беше написал достатъчно за материал в две части (трябваше да се обади на агента си по този повод), но статията, колкото и добре да се подреждаше, приличаше на бързо, напрегнато барабанене без цимбалите в края.
Също като книгата на Касиди Таун.
Той взе дистанционното за хеликоптера, но чувството за вина го накара да го остави до лаптопа и да посегне към незавършения ръкопис. Премести се от бюрото в стола до малката камина, пълна със свещи и отново го прелисти, чудейки се какво е пропуснал. Към какво ли кресчендо се стремеше текстът?
Разказвачът в него настояваше, че не е почтено да предаде статия, завършваща с неразплетен край. Въпросите, колкото и интригуващи да бяха, не го задоволяваха и читателят, когото толкова уважаваше, щеше да се почувства по същия начин.
Тогава се насочи към старите изпитани методи. Извади нов тефтер, откри една химикалка, в която все още имаше мастило, и започна да импровизира. Какво искам? Да напиша края на статията. Не, не е това. Какво тогава? Вече знаеш. Така ли? Да, знаеш, просто още не си го дефинирал както трябва…
Всеки път, когато правеше това упражнение, Руук си мислеше, че ако открият бълнуванията му в боклука, ще решат, че е луд. Беше заимствал тази техника от един роман на Стивън Кинг, в който главният герой беше писател и всеки път, когато трябваше да подреди някоя фабула, се подлагаше на кръстосан разпит на хартия. В романа изглеждаше много готино, но веднъж Руук го беше приложил на практика и похватът го свърза с подсъзнанието му толкова успешно, че го използваше всеки път, когато писането го отвеждаше на неравен терен. Сякаш си имаше партньор, който не очакваше да си делят печалбата.
Дефинираш погрешната цел. Знам каква е целта, да назова убиеца й в проклетата статия. И този на Естебан Падийя. И на Дерек Сноу. Знаеш кой ги е убил — тексасецът. Това е техническа подробност. Да, трябва ти онзи, който го е наел. Солей Грей? Може би, но сега и тя е мъртва, така че само предполагаш. Освен ако… Освен ако? Освен ако открия последната глава. Поздравления, току–що определи целта си. Така ли? Не се разсейвай. Не препрочитай бележките си, търсейки следи кой е убиецът или дори човекът, който го е наел. Търси следи какво е направила Касиди с последната глава. Ами ако тя все още не е била написана? Тогава тежко ти и горко. Благодаря. Няма защо.
Както обикновено, това упражнение по раздвояване на личността му показа нещо очевидно, което пропускаше, защото бе привикнал с него. Задаваше си въпроса „Кой?“, а трябваше да се съсредоточи върху „Какво?“, а именно липсващата глава. Върна се при лаптопа и отвори файла с бележките, които бе преписал от тефтера си. Прегледа ги на диагонал, търсейки нещо, което да привлече вниманието му. Докато ги преглеждаше, почти чуваше гласа на Ники, която не спираше да му задава този въпрос, откакто се бяха одобрили: „Какво точно си разбрал за тази жена?“
Нуждата й да контролира и да упражнява власт бяха черти, които не биваше да пренебрегва, но това не водеше доникъде. Какво още знаеше за нея?
Касиди спеше с много мъже. Запита се дали би могъл да си представи дори един, на когото е вярвала достатъчно, за да му даде важната глава и не му хрумна нищо. За нея съседите бяха източник на оплаквания и кавги, не на доверие. Домоуправителят беше забавен тип, но природата го бе надарила с чара на крадец и Руук не вярваше, че тя би я дала на Джей Джей. Отхвърли и Холи Фландърс — по-топлите чувства, които дъщеря й изпитваше към нея от смъртта й насам явно не са били взаимни през последните дни от живота на майката. Ето какво знаеше за Касиди Таун и отношенията й с хората. Те бяха лоши, освен когато ставаше дума за някаква размяна.
Мишката му се спря върху една от бележките — малка подробност за характера й, която смяташе да включи в статията, но беше забравил да спомене — порцелановата плочка до стъклените врати в кабинета й, която сумираше вижданията й по тези въпроси. „Когато животът те разочарова, остава градината.“