Половин час по-късно фенерчето му се спря върху няколко хризантеми. Изглеждаха ярки и подобаващо есенни, но някак обикновени в сравнение с цветята, засадени около тях… малко като самотен чорап. Пристъпи по-наблизо и забеляза, че са заровени в почвата, но заедно със саксията, за разлика от останалите растения. Пъхна фенерчето под мишницата си и я изкопа с лопатката, извади хризантемите, отупа полепналата по нея пръст и ги захвърли върху тухлите. Саксията беше достатъчно голяма, за да побере една глава от ръкопис, но вътре нямаше нищо. За да не пропусне нещо, Руук се върна при купчината, оставена от нея и я разрови с върха на лопатката, търсейки хартия, но вместо това му се стори, че удря на камък — нещо доста необичайно предвид меката плодородна почва в градинката.
Насочи фенерчето към дупката и светлината се отрази в нещо като найлонова торбичка за сандвичи. Руук протегна ръка, извади я, освети я и откри в нея ключ. След десет минути обиколки из жилището не откри нито една подходяща ключалка, седна на кухненската маса и го разгледа. Беше мъничък, подходящ по-скоро за катинар, отколкото за врата. Беше почти нов, с лъскави зъбчета, а върху него бе издълбан трицифрен номер — 417.
Той извади айфона си, набра номера на Ники и се натъкна на гласовата й поща.
— Здрасти, Руук се обажда. Имам въпрос, обади ми се, когато можеш.
След това я потърси в управлението, където се обади дежурният полицай.
— Детектив Хийт в момента провежда разпит, да ви дам ли номера за гласовата й поща?
Руук го записа и й остави същото съобщение.
Касиди членуваше във фитнес клуб, но той беше забелязал яркорозовия катинар с числена комбинация, който висеше на дръжката на сака й и се отказа от този вариант. Може би ключът беше за шкафче на някоя гара или автобусна спирка и Руук се зачуди колко ли такива има из Ню Йорк сити. Другата възможност беше някоя бърлога в „Леджър“, но поне тази вечер нямаше намерение да цъфне там и да каже: „Здравейте, аз съм Джеймисън Руук и имам ключ, дали може да изпробвам за къде е?“
Внезапно се сети, че и преди е виждал такъв. През 2005 го бяха изпратили на двумесечна командировка в Ню Орлийнс след урагана Катрина и той беше наел каравана. Тъй като постоянно беше в движение, си беше наел пощенска кутия в офис на „Ю Пи Ес“ и там му бяха издали точно такова ключе. „Чудесно“, помисли си той. „Сега трябва да обходя всичките им офиси в Ню Йорк с надеждата, че ще извадя късмет“.
Руук почука по масата с ключа и се опита да си спомни дали Касиди някога се е отбивала на подобно място. Нищо не му хрумна, а не се сещаше за офис на „Ю Пи Ес“ в неговия квартал. Тогава си спомни за дъщеря й Холи. Тя му беше казала, че е взела адреса му от фактурите на куриера, с който майка й му изпращала материали. Не си спомняше кой беше той, а нямаше как да открие точно тази игла в копата сено, която представляваше кабинетът на Касиди Таун.
Щом заключи, Руук отиде да извика такси от „Кълъмбъс“ до Трибека, за да види дали още пази някой от пликовете, получени от Касиди. Докато минаваха по 55-а улица, му хрумна, че мястото се намира някъде в квартал Хелс Кичън. Потърси куриерските служби там в Гугъл и след пет минути таксито го остави пред „Ефишънт Мейл & Месинджър“ на Десето авеню, малък офис, натикан между един етиопски ресторант и малка бакалия, където се продаваше прясна пица на парче. Боклукът, натрупан отвън, беше покрил целия тротоар и под мръсния сенник на „Ефишънт“ няколко от неоновите букви сякаш заекваха, с мъка изписвайки „Осребряваме чекове — Ксерокс — Факс“. „Малко е амортизирано“, помисли си той, „но ако ключът става, все едно съм в рая.“
Вътре миришеше на стара библиотека и боров дезинфектант, а зад тезгяха седеше дребен мъж с тюрбан.
— Искате направи ксерокопие?
Преди Руук да успее да отговори, той бързо изстреля нещо на чужд език по посока на жената, която използваше единствения ксерокс. Тя му отвърна гневно, с рязък тон и той каза:
— Пет минути.
— Благодаря — каза Руук, който не искаше да дава обяснения. Отправи се към стената, където от коляното до веждата му се нижеха месингови пощенски кутии, огледа ги и спря пред номер 417.
— Иска пощенска кутия? Дава намаление.
— Вече си имам.
Той вдигна ключа и го пъхна. Влезе лесно, но не се завъртя. Руук опита със сила — спомни си, че зъбчетата изглеждаха прясно изрязани и може би имаха нужда от подбутване. Никакъв успех. Огледа се и осъзна, че човекът на касата го е разсеял и той се опитва да отключи 416.