— Солей? В никакъв случай.
Хийт отново си отбеляза, че Гренвил сякаш е възприел ролята на защитник на Солей. Запита се дали като я преследва, не цели да се превърне в част от нейното наследство. Това беше една възможност, но тя беше готова и за други.
— Уейкфийлд заплаши ли я?
— Не чух такова нещо, а и той беше друсан. Държеше се за уличната лампа, за да не падне, докато приключат.
— Как свърши всичко?
— И двамата се разплакаха и се прегърнаха.
— А после какво?
— Целунаха се.
— За довиждане?
— Като влюбени.
— И после какво стана?
— Тръгнаха си заедно.
Ники потропа по тефтера си с химикалката. Той беше стигнал до онова, което я интересуваше и тя трябваше да се увери, че не задава въпроса така, че Гренвил да реши да й се подмазва. Започна по-общо:
— Как си тръгнаха?
— Хванати за ръка.
И продължи по-недвусмислено:
— Пеша ли? Такси ли взеха? Как си тръгнаха?
— Влязоха в една от лимузините. Имаше една, която ги чакаше.
Ники се постара да звучи неангажирано, въпреки че усети, че пулсът й се ускорява.
— В чия лимузина, Морис? Тази, в която пристигна Солей, или тази на Рийд Уейкфийлд? Знаеш ли?
— Нито едното от двете — видях ги да пристигат с таксита.
Тя се опита да не прибързва, въпреки че изкушението беше голямо. Каза си да остане безпристрастна, само да слуша, без да му приписва собствените си чувства, и да задава само прости въпроси.
— Значи лимузината просто си стоеше там и те я повикаха?
— Не.
— Какво, настаниха се в чужда лимузина ли?
— Нищо подобно. Той ги покани и те се качиха при него.
Хийт се престори, че разглежда бележките си, за да не издаде колко е важен следващият въпрос. Искаше да звучи импровизирано, за да не мине той в защита.
— Кой ги покани в колата?
Антонио изпи последната глътка от синята енергийна напитка и остави празната бутилка на масата в стаята за разпити. Заради възрастта му Роуч не накараха момчето да седи по време на разпита, но стратегически му позволиха да си похапне вътре, за да покажат на Виктор, братовчедът на Естебан Падийя, колко сериозно е положението. Роули остави тийнейджъра да гледа телевизия отвън с един полицай от отдел „Непълнолетни“ и се върна в Разпити-1.
От погледа на Виктор, когато седна на масата срещу него, стана ясно, че с партньора му бяха избрали правилната стратегия. Загрижеността за момчето бе слабото му място.
— Много е щастлив — рече Роули.
— Bueno21 — каза Очоа и продължи на испански — Виктор, не те разбирам, човече. Защо не искаш да говориш с мен?
Далеч от дома и квартала си Виктор Падийя не беше толкова наперен. Изговаряше думите ясно, но звучеше така, сякаш губи увереност.
— Знаеш как е. Не говориш, не портиш.
— Много благородно, човече. Спазваш код на честта, който предпазва бандите, докато гадината, заклала братовчед ти, ще си излезе суха от водата. Проверих те, пич, ти и без това не си от онези хора. Или ти се ще да бъдеш?
Виктор тръсна глава.
— Не и аз. Не живея така.
— Ами тогава не се преструвай.
— Кодът си е код.
— Глупости, поза е.
Погледът на мъжа се плъзна от Очоа към Роули и обратно към Очоа.
— Естествено, че ще кажеш така.
Следователят пропусна този коментар покрай ушите си и когато из въздуха вече не витаеха инсинуации, кимна към чантата с пари на масата.
— Жалко, че Антонио няма да може да ги задържи, докато те няма.
Столът изстърга по балатума, Виктор се дръпна и изправи гръб. Очите му загубиха спокойната си отдалеченост и той каза:
— И защо да ме няма? Никъде няма да ходя, нищо не съм направил.
— Пич, ти работиш на дневна надница, а имаш над сто хиляди кинта. Мислиш ли, че няма да ти лепнем нещо?
— Казах, че нищо не съм направил.
— Най-добре ми кажи откъде са парите — Очоа го изчака, наблюдавайки как едно мускулче на челюстта му потръпва. — Сега ще ти кажа как стоят нещата. Мога да помоля окръжния прокурор да те отърве от този проблем, ако ми съдействаш. — Очоа го изчака да схване и добави: — Освен ако не смяташ да кажеш на хлапето, че ще влезеш в затвора, но поне не си изневерил на кода на честта.
Когато Виктор Падийя сведе глава, дори детектив Роули разбра, че им е паднал в ръчичките.