Тоби мерна Ники по време на един от пируетите си и усмивката му загуби част от блясъка си. Ники се подвоуми дали идването й е било добра идея, особено след преживяното на „Интрепид“. Той обаче не се опита да избяга и щом се ръкува с талисмана на отбора, облечен като Питър Стайвесънт, в одеяния от 15-и век, Милз помаха за довиждане, прекоси сцената и тръгна право към нея.
— Пипнахте ли преследвача ми?
— Да — без колебание отвърна Ники. — Да потърсим място, където да поговорим.
Ники се беше уговорила да използва стая наблизо, придружи Тоби до една компютърна зала и щом влязоха, му направи знак да седне. По пътя той забеляза Роули и двете униформени ченгета и лицето му придоби странно изражение, особено когато единият остана от вътрешната страна, а другият затвори вратата и се настани отвън, затулвайки малкото прозорче с тялото си.
— Какво става? — попита Тоби.
— Джес Риптън няма ли го? — отвърна му Ники с въпрос. — Мислех, че няма начин да пропусне подобно събитие.
— М-да. Ами, щеше да дойде, но се обади да каже, че трябва да успокоява някакъв спонсор и да сме почнели без него.
— Каза ли къде е? — попита следователката. Тя вече знаеше, че Стената не е нито в офиса, нито в апартамента си.
Милз погледна часовника на стената.
— Девет без десет е. Сигурно пие втори коктейл в Боули.
Роули тръгна към врата, без да му казват. Почука два пъти, преди да я отвори и ченгето от другата страна му направи път да мине.
Тоби не пропусна излизането на цивилния полицай.
— Почвате да ме шашкате, детективе.
Именно това беше ефектът, който Ники се надяваше да постигне. Инстинктът й беше възбуден от това, че Риптън е нарушил навиците си и не е тук, но от друга страна това й даде възможност да притисне Милз, без мениджърът му да може да го подкрепи.
— Време е, Тоби.
— Време за какво? — объркано я изгледа той.
— Да поговорим за Солей Грей… — Ники замълча и щом той започна да премигва, продължи. — За Рийд Уейкфийлд… — Още една пауза, докато той преглъщаше през пресъхнало гърло, — … и за вас.
Той се опита да остане спокоен, наистина се опита, но колкото и обиграно да беше социалното обкръжение на един атлет мултимилионер от Готъм, Тоби Милз си оставаше хлапе от Броукън Ероу, Аризона, и възпитанието му го беше превърнало в нескопосан лъжец.
— Какво за Солей Грей… и Рийд? Какво общо имат те? Мислех, че става въпрос за онзи изрод, който преследва мен и семейството ми.
— Името му е Морис Гренвил, Тоби.
— Знам. Аз винаги му викам „онзи изрод“. Пипнахте ли го, или не? Казахте, че сте го пипнали.
— Да, пипнахме го — Тя забеляза, че му се ще да продължи и замълча. В момента Тоби Милз не беше звезда, а заподозрян на разпит, така че тя щеше да дирижира парада, а не той. — Искам да знам откъде познавахте Солей Грей и Рийд Уейкфийлд.
Погледът му отскочи към вратата и униформения полицай, а после обратно към нея. След това той се вторачи в обувките си, сякаш очакваше да му подадат някакъв отговор, докато Стената го няма да му суфлира.
— Солей и Рийд, Тоби. Чакам.
— Какво да ви кажа? Днес чух за нея. Ох, боже… — Той направи нов опит. — Четох във вестника, че сте я тормозили. И нея ли преследвахте днес?
Ники не само не се хвана на въдицата му, но се направи, че не я забелязва.
— Въпросът ми си остава, от къде познавахте Солей и Рийд?
— От къде ли не, знаете как е — Той сви рамене — Това е Ню Йорк. Като отидеш на парти, попадаш на разни хора. „Здрасти, как си?“, такива неща.
— Само с това ли се изчерпваше познанството ви? „Здрасти, как си?“ Наистина ли?
Той пак се вгледа в пода, присвивайки устни. Тя често го гледаше по телевизията и беше забелязала, че винаги прави така, когато мачът не върви. Сега щяха да му потрябват други умения, за да се измъкне от тази каша и Тоби не беше сигурен, че ги притежава — за Ники това беше направо очевидно. Докато самоувереността му се топеше, тя продължи:
— Хайде да се повозим. Сложете си ръцете зад гърба.
— Ама вие сериозно ли? — Погледите им се срещнаха, но той беше този, който мигна пръв — Срещал съм ги. Нали знаете, на купони, както вече казах. Рийд, той май игра в моя благотворителен мач по софтбол за жертвите от торнадото в Оклахома през лятото на 2009. И Солей също, сега като се замисля.
— Това ли е всичко?
— Е, не съвсем. Шляехме се заедно от време на време. Не исках да говоря за това, защото ми беше неудобно. Този период премина, но когато за пръв път дойдох в Ню Йорк, малко му отпуснах края. Навремето ходих на доста купони с тях.