Хийт си спомни, че Руук й беше споменал дописките на Касиди Таун за дивите нощи на Милз.
— Казвате, че е било отдавна, така ли?
— Много отдавна, да, госпожо — отвърна той, бързо и гладко, сякаш бе отминал опасните рифове и се намираше в спокойни води.
— Преди благотворителния мач по-миналото лято.
— Да, отдавна беше.
— А после не сте ли се виждали?
Той поклати глава, преструвайки се, че мисли.
— Не, не бих казал, че съм ги виждал много след това. Те се разделиха, нали знаете.
Ники се вкопчи в тази възможност.
— Всъщност, чух, че са се събрали. В нощта, когато умря Рийд.
Милз се опита да остане спокоен, но кръвта се стече от лицето му и той пребледня.
— … А, така ли?
— Изненадана съм, че не знаете, Тоби, след като сте били с тях през онази нощ.
— С тях ли…? Не е вярно! — Викът му накара полицая пред вратата да го изгледа подозрително и той понижи тон. — Не съм бил с тях. Не и онази нощ. Вярвайте ми, детективе, иначе щях да си спомня.
— Имам свидетел, който казва друго.
— Кой?
— Морис Гренвил.
— О, я стига! Това е лудост. Ще повярвате на онази откачалка, а не на мен?
— Когато го прибрахме, той ми разказа за клуб „Търмал“, където видял Солей и Рийд. — Хийт се приведе напред. — Разбира се, аз знаех, че единствената причина той да е бил там онази нощ е вашето присъствие. Преследвал е вас.
— Глупости. Той лъже, за да сключи сделка. Просто лъже. Може всичко да каже, обаче без доказателства то нищо не струва. — Тоби се отпусна назад и скръсти ръце в опит да й покаже, че е приключил с разговора.
Ники се плъзна със стола си към компютъра до него и вкара флаш-паметта.
— Какво правите? — попита той.
Когато папката се появи, тя кликна върху един файл и докато чакаше да се зареди, рече:
— Свалих това от телефона на Морис Гренвил.
Появи се снимка — качеството й беше лошо, съдържанието — красноречиво. Беше кадър от мократа улица пред клуб „Търмал“. Солей Грей и Рийд Уейкфийлд влизаха в една лимузина, Естебан Падийя, облечен в черен костюм и червена вратовръзка, държеше чадър над отворената врата, а вътре един нахилен Тоби Милз подаваше ръка на Солей, за да й помогне да се качи. В другата му ръка имаше цигара с марихуана.
Докато на него му прималяваше, а ръцете му се разтрепериха, Ники каза:
— Касиди Таун. Дерек Сноу. — Когато той сведе глава, Ники потропа по монитора, а щом Тоби вдигна глава, продължи: — Помислете си, Тоби, всички тук са мъртви — всички, освен вас. Кажете ми сега какво не е наред с тази картинка.
Тогава бейзболната звезда се разплака.
Онази вечер Тоби Милз дойде в гимназия „Стайвесънт“ на задната седалка на черен кадилак, с чек за един милион долара. Тръгна си на задната седалка на полицейска кола с белезници на ръцете. Засега обвиненията срещу него бяха само формални — беше излъгал полицай, не беше съобщил за смърт. Освен това можеха да го задържат и за конспирация, конспирация за възпрепятстване на правосъдието и подкуп. След самопризнанията му, след като се разплака, на Хийт все още не й беше ясно дали ще могат да повдигнат по-сериозни обвинения. Това зависеше от съдебните заседатели и окръжния прокурор и най-вече от това дали ще намери начин да свърже питчъра с тексасеца.
Снимката от телефона на преследвача беше убедително доказателство. Можеше да се каже, че посвоему Ники е благодарна за психозата, накарала Морис Гланвил да я направи през май и да я пази чак досега. Когато го попита защо нито се е обадил в полицията, нито се е опитал да спечели нещо от нея, той отвърна, че е искал да защити своя идол, Тоби Милз.
— А защо сега я показваш на ченге? — попита го тя.
— Той уреди да ме арестуват — отвърна Гренвил, сякаш беше очевидно. После се усмихна и попита: — Ако отида на съд, той ще бъде ли там, когато давам показания?
Ники се замисли за психиката на преследвачите и за онези от тях, които толкова обичаха жертвите си, че ги унищожаваха, ако не можеха да бъдат близо до тях. Някои ги убиваха. Заради други влизаха в ареста. Всичко се свеждаше до опит да добият важност в една несподелена връзка. Те сами избираха по-малкото зло.