Тогава го видя.
Койотът не беше там, където го забеляза последния път. Сега беше по-далеч и душеше тротоара на ъгъла с „Бродуей“, където тъкмо бяха прибрали боклука. Пред очите й наведе глава и близна нещо, а тя продължи да го наблюдава мълчаливо, макар че отчасти й се щеше да му извика „Ей!“ или просто да подсвирне, за да види дали ще реагира. Или дали ще я познае.
Докато Хийт размишляваше, животното вдигна глава. И погледна право към нея. Двамата стояха неподвижно и се гледаха от една пресечка разстояние. Тясната му глава бе твърде далеч, за да се виждат подробности, но прашната му сплъстена козина й казваше достатъчно за седмицата, която бе прекарал, преследван от хеликоптери и камери. Той вдигна муцуна още малко, за да се вторачи в нея и в този миг й се стори, че стои гола пред очите му. После койотът сви уши и този жест я накара да усети нещо, което можеше да опише само като родство между две същества, които са изтърпели цяла седмица извън своята среда.
Тя колебливо вдигна ръка, за да му помаха, но точно тогава покрай животното мина една кола и го скри от очите й. Когато отмина, койотът беше изчезнал.
Ники отпусна ръка и тръгна обратно към управлението. Докато чакаше да пресече на ъгъла на „Амстердам“, тя се обърна, за да се увери, но него го нямаше. Тя разбираше защо. И двамата познаваха нуждата от прикритие.
Същата вечер Ники се прибра в апартамента си, където Руук седеше до масата и работеше.
— Как върви статията?
— Какво? Няма ли да извикаш „Скъпи, дойдох си!“?
— Никога — каза тя, застана зад стола му и го прегърна през врата.
— Знаех си, че ако дойда у вас, нищо няма да свърша — каза той, отпусна глава назад и двамата се целунаха. Тя отиде в кухнята и докато вадеше две бири от хладилника, извика:
— Винаги можеш да се прибереш и да черпиш вдъхновение от факта, че работиш на истинско местопрестъпление.
— Не, благодаря. Ще се върна, когато минат от компанията за почистване. — Той взе едната бутилка и двамата се пукнаха. — След двойно убийство цената на апартамента ще падне главоломно. Дали да обявя банкрут?
— Очакваш да повярвам, че някога ще го продадеш ли?
— Слушай, съжалявам за теб и Петър.
Тя отпи глътка бира и повдигна рамене.
— Случва се. Жалко е, но се случва — каза тя и се усмихна, оптимистка както винаги. — Надявах се с теб да станем приятели.
— Да, и аз.
— Лъжец.
Руук се замисли за онова, което беше открил за контрабандата с животни на Петър и времето, което бе прекарал в затвора, но вместо да го издаде, я погледна и се усмихна.
— Не знам. Стори ми се свестен.
— Лъжеш, та пушек се вдига — каза тя и тръгна към дневната.
— Ей, къде отиваш, точно щях да ти се пробвам.
Тя се настани на дивана и каза:
— Пробвай се пред клавиатурата. Отсега нататък да чувам само тракане на клавиши, господин Руук. Искам всички корици с Ники Хийт да се изметат от павилионите — веднага.
Той пописа малко и каза:
— Не се ли чувстваш пренебрегната?
— Не, продължавай, аз ще почета.
— Интересно ли е?
— Хм — каза тя. — Прилично е. Заглавието е „Нейният рицар“. — Руук стана от стола и стигна до нея, преди тя да добави: — От Виктория Сейнт Клеър.
— Какво значи „прилично е“? Това е литература, професионално написана.
Той седна до нея, тя прелисти страницата и изрецитира:
— „Жаждата й за него бе утолена в убежището на силните му ръце и широките му плещи, докато я прегръщаше на дивана.“ — Ники сложи книгата в скута си. — Не е кошмарно.
— Следващия път ще се справя по-добре — каза Руук. — Трябва ми само малко вдъхновение.
— О, така ли?
— Така.
Хийт остави книгата на пода, привлече го към себе си и се отпусна на дивана. Руук я целуна, тя се надигна към него и когато той плъзна ръце по тялото й, го погледна изпепеляващо и каза:
— Късай, Арлекине!