— И така, Джеймисън Руук, именит журналист, сега аз имам въпрос за теб.
— Имам чувството, че няма да има нищо общо с пони плей.
— Опитвам се да разбера защо, след като си летял рамо до рамо с Касиди Таун, за да напишеш материал за нея, не си знаел, че Тоби Милз е разбил вратата й с ритници.
— Съвсем просто е. Защото не бях там, когато е станало и защото тя не ми каза. — Той се наклони към нея. — Не, не е само това. Излъга ме и каза, че тя я е разбила. И ще ти кажа нещо друго, Ник — ако познаваше Касиди, лесно щеше да повярваш, че го е направила. Тя не беше просто силна, тя беше… природна стихия. Заключените врати не можеха да я спрат. Дори си записах тази метафора в бележките към статията.
Тя почука с пръсти по волана.
— Съгласна съм с теб. Не само те е излъгала, но и не е подала оплакване в полицията.
— Самотен чорап.
— На теб не ти се полага да го казваш, ясно?
— „Самотен чорап“?
— Това си е наше. Не искам да го чувам повече от теб, освен ако си сортираш бельото. — На Пето авеню светлината се смени и тя подкара колата през парка, покрай посолствата и консулствата. — Какво имаше тя против Тоби Милз — или пък беше обратното?
— За момента не знам много. Едно време пишеше статии за младежките му подвизи, когато за пръв път влезе в отбора и започна да се държи като луд, но това беше минало. Миналата седмица писа, че се е преместил в новата си къща в Ийст Сайд, но това едва ли е повод за скандал. Или за побой.
— Не бъди толкова сигурен, драскачо — каза тя с високомерна усмивка.
Застанала пред интеркома пред входа на къщата на Тоби Милз, усмивката на Ники Хийт беше само далечен спомен.
— Колко време мина? — попита тя Руук.
— Пет минути — каза той. — Може би шест.
— Струва ми се, че е повече. За кого, по дяволите, се мислят? По-лесно влязохме в „Милмар“, при това ти беше без вратовръзка. — Тя насмешливо имитира гласа от малкия високоговорител: — „Все още ви проверяваме.“
— Нали знаеш, че сигурно те чуват?
— Много хубаво.
Той вдигна глава.
— Вероятно и те виждат.
— Още по-хубаво. — Тя застана до камерата за наблюдение и вдигна значката си. — Аз съм от полицията и съм тук по работа. Искам да видя човешко същество.
— Седем минути.
— Престани.
После той приглушено каза:
— Самотен чорап.
— Не ми помагаш.
Разнесе се пращене и от интеркома отново се разнесе мъжки глас.
— Съжалявам, полицай, но пренасочваме всички запитвания към „Риптън и съдружници“, адвокатите на г-н Милз. Желаете ли да ви дам номера?
Ники натисна бутона „говори“.
— Първо, не съм полицай, а детектив. Детектив Хийт от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция. Трябва да говоря лично с Тоби Милз във връзка с едно разследване. Уредете го веднага или ще се върна със заповед.
Доволна от себе си, тя отпусна бутона и смигна на Руук.
Тенекиеният глас се обади отново.
— Ако имате химикалка, ще ви продиктувам номера.
— Добре, стига толкова — каза тя. — Това вече е лично. Ще взема заповед.
Тя се отблъсна от вратата и вихрено се понесе по тротоара, а Руук я последва. Почти бяха стигнали до „Мадисън“, където бяха паркирали срещу „Карлайл“, когато Руук чу как някой вика името му.
— Джеймисън Руук?
Обърнаха се и видяха кандидатът за наградата „Сай Йънг“ Тоби Милз, застанал на тротоара пред къщата си. Викаше ги да се върнат.
Руук тържествуващо се обърна към Ники.
— Кажете, ако мога да помогна с нещо, детективе.
Четири
— Аз съм Тоби — каза той, когато стигнаха до пътната врата. Преди Ники да се представи, той предложи: — Имате ли нещо против да влезем? Не искам да събера цяла тълпа отвън, ако нямате нищо против.
Той задържа вратата, за да влязат и ги последва във фоайето. Бейзболната звезда беше с бяло поло, джинси и на бос крак. Ники не беше сигурна дали лекото накуцване се дължи на това, че е без обувки или на разтегнатия мускул.
— Съжалявам за объркването отвън. Бях легнал да подремна, а те не искали да ме събудят.
А на Руук каза:
— А после видях вас и си помислих: „О, боже, не мога да прогоня Джеймисън Руук, докато е бесен.“ А вие сте от полицията, така ли?