— Последователността на събитията в момента май не ти е приятел, а?
— Не — каза тя. — През последните 36 часа случаят клонеше в една посока, но сега тя се промени. Щом става дума за професионален убиец, вече не ни интересуват алибитата, а единствено мотивите. — Тя закачи снимката на Ранс Юджийн Улф до скицата и отстъпи от бялата дъска. — Приготви се, и аз искам да посетя повторно някои хора.
— Например онзи младеж с кучетата, който ви е такъв запален почитател, г-це Хийт?
— Не, него със сигурност не — отвърна тя и докато излизаха, допълни с британски акцент: — Понякога ласкателствата толкова ме отегчават.
Лесно намериха любопитния съсед на Касиди Таун. Както винаги г-н Галуей беше на пост пред къщата си на 38-а улица и скърцаше със зъби, втренчен в растящата планина от боклук.
— Нали сте полицаи, не можете ли да направите нещо? — попита я той. — Тази стачка застрашава здравето и безопасността на гражданите! Защо не арестувате някого?
— Кого? — попита Руук. — Синдикатите или кмета?
— Всичките — сопна се той. — А вие може да ги придружите в дранголника, понеже сте толкова устат.
Старецът каза, че никога не е виждал мъжа на снимката, но помоли да му я оставят в случай, че той пак се появи. Когато се върнаха в колата, Руук отбеляза, че ако беше объркал адреса, Ранс Юджийн Улф щеше да направи голяма услуга на всички и Ники го сръчка в ръката.
Честър Лъдлоу също каза, че никога не го е виждал. Скрит в обичайния си ъгъл в клуб „Милмар“, той сякаш не искаше дори да докосне снимката, какво остава да я задържи, а погледът, който й хвърли, беше съвсем бегъл.
— Мисля, че трябва да я погледнете по-внимателно, г-н Лъдлоу — каза Хийт.
— Знаете ли, повече ми харесваше, когато хората се обръщаха към мен с „конгресмен Лъдлоу“. Тогава рядко си позволяваха да ми казват какво мога или не мога да правя.
— Или с кого да спите — обади се Руук.
Лъдлоу присви очи и тъничко му се усмихна.
— Виждам, че още скитате из Манхатън без вратовръзка.
— Може пък да обичам да ги взимам назаем. Защото си падам по миризмата.
— Нищо не ви нареждам, сър — Тя замлъкна за малко, за да му позволи да се наслади на бялата лъжа, че го уважава. — Вие сам казахте, че сте наели фирма, за да събере информация за Касиди Таун. Този човек е работел за такава фирма и бих желала да знам дали сте го виждали.
Опозореният политик въздъхна и се вгледа по-внимателно в снимката на Улф.
— Отговорът ми е същият.
— Някога чували ли сте името Ранс Улф?
— Не.
— Може да е използвал друго име — предположи тя. — Говори с тексаски акцент, тихо и спокойно.
— Не.
Ники взе снимката, която й подаваше.
— Фирма на име „Хардлайн Секюрити“ ли наехте за проучването?
Той се усмихна.
— При цялото ми уважение, следователю, не ми звучи достатъчно скъпа, за да е сред фирмите, които бих наел.
Минаваше пладне и Руук каза, че за обяд ще черпи той и я отведе в „Е.А.Т.“ на ъгъла на 80-а и „Мадисън“. След като си поръча спаначена салата, а той — сандвич с кюфтета, Ники каза:
— Значи все още не искаш да говорим за това?
Той се направи на невинен.
— За кое?
— „За кое, за кое“ — присмя му се тя и когато й донесоха чая с лед, замислено разви сламката. — Стига де, с мен говориш. Можеш да ми се довериш.
— Ще ти кажа… че тази маса се клати — Руук взе пакетче захар и се наведе под плота. След няколко секунди се надигна и провери дали има подобрение. — Така по-добре ли е?
— Сега разбирам защо тази сутрин толкова се колебаеше дали да дойдеш с мен в издателството — Той сви рамене, така че тя настоя. — Хайде де, обещавам да не те съдя строго. Наистина ли се опитваш да пробиеш като писател на любовни романи?
— Да се опитвам да пробия ли? — Той наведе глава на една страна и се ухили. — Да се опитвам? Мадам, аз съм пробил и още как.
— Добре… как си пробил? Никога не съм попадала на твои книги. Търсила съм името ти в Гугъл.
— Срамота — каза той. — Добре, ето какво. Писателите, които публикуват в списания, често допълват доходите си. Някои преподават, други обират банки, трети творят тук и там като писатели в сянка. Аз правя именно това.